---------

Валентин Ганев завършва актьорско майсторство във ВГИК (Москва) през 1981 г. в класа на Сергей Бондарчук. Играе в "Сълза и смях", театър "София", "Зад канала", "Иван Вазов". Прави запомнящи се роли в "Пигмалион", "Вечеря за глупаци", "Крал Лир", "Дон Жуан", "Хъшове". Носител е на "Аскеер" за водеща мъжка роля в "Пигмалион" през 1998 г., а през 2001 г. за моноспектакъла "Контрабасът".

--------

- В новия спектакъл на Народния "Вишнева градина" от А. П. Чехов играете Гаев. Какво изискваше от актьорите Крикор Азарян, чиято е сценичната версия на пиесата?

- В нея се говори за всяка голяма промяна, съответно и за промените сега и тук. Азарян изисква от актьорите да намерят своята си тема в спектакъла, оттам и всеки зрител съобразно възрастта и жизнения си опит да открие себе си в тази Чехова пиеса.

- Някой път се питам - не ви ли омръзва даден автор? Или дадена роля? Ето, моноспектакълът ви "Контрабасът" е игран над 170 пъти. Каква е разликата, когато излизате за пръв път и за 160-и, да кажем?

- Много хубав въпрос. Актьорът трябва да си създаде професионална хигиена, за да успява да се качи на сцената като за първи път. Абсолютно всеки човек би могъл да изиграе нещо веднъж. Да го фиксира и да го повтаря, и то като за първи път, ето това се учи в академията, репетира се, настройва се психофизическият апарат, така че той да бъде подложен на това наистина неестествено нещо. В една пиеса всички актьори знаят какво ще се случи с техните герои, но на сцената героите не знаят какво ще им се случи. И още нещо. Не само актьорът трябва да има хигиена и култура, това се отнася и до публиката. Понякога тя започва да се държи услужливо клакьорски или пък враждебно хладно.

- Хулиганства ли понякога? Това усеща ли се от сцената?

- Винаги. Например като влезе т.нар. витизчийска публика - студенти, които искат да кажат: "Ние разбираме, тук сигурно е много смешно", и следва едно неестествено, превъзбудено "ха-ха-ха". Разбира се, всеки спектакъл се развива и в контакта с публиката, която е един отсъстващ партньор по време на репетициите, и накрая целият пъзел се сглобява, когато влязат зрителите. И ако те много ни окуражават, смеят се, неволно актьорът се поддава. Актьорът трябва да води публиката, а не да се мъкне след нея, не да я обслужва. Ако си кажеш: "А, миналия път тук много ръкопляскаха, я сега аз да натисна още, та още повече да ми пляскат" - тогава си загубен.

- Неотдавна режисирахте голямата Татяна Лолова, продължавате ли и на това поприще?

- Имам предложения от време на време, но на първо място винаги е актьорската професия. И после, режисьорската колегия не е в особен възторг, че актьори поставят пиеси. Разсъждавал съм на глас по този въпрос в медиите и съм си патил, но в края на краищата както диригентът за оркестъра е явление едва на XIX-XX век, така и режисьорът се е появил доста късно в театралната история. Не смятам, че е толкова шокиращо актьори с опит да поставят пиеси, както и режисьори - да играят. Още повече когато не се отнася до претенции за "нова дума" в театъра. Във всяка сфера "нова дума" се появява, когато има натрупвания на стари "думи".

- Киното също ви тегли. Разбрах, че се включвате в някои нови продукции...

- Предстои да излезе филмът на Пламен Масларов по сценарий на Боян Биолчев "Похищението". Също и "Зад кадър" на Светослав Овчаров. Сигурно знаете, че големият австралийски режисьор Питър Уиър снима у нас филма The Way Back по документалната книга на Славомир Равич. Част от действието се развива в лагер в Сибир. И понеже има епизоди на руски, бях поканен да помагам на актьорите, които не говорят езика, да се справят с репликите си.

- Има ли как кадърният актьор да компенсира пословичната сиромашия на театъра ни?

- "Сиромах човек - жив дявол" е формула, родена неслучайно у нас. Даже много често недостигът на финанси е стимул да изнамериш начин как да маскираш тази липса, да я прескочиш. Разбира се, не трябва да се хвалим с това. Изобщо разговорът за пари и в битов, и в творчески план ми е неприятен. В смисъл: "Ти ми дай на мен толкова пари, колкото на еди-кой си, пък ще видиш какъв актьор, футболист, майстор... ще стана тогава." Много дълго чакаме някой отвън да забележи колко са способни едни хора, та да почнем да им поверяваме големи проекти. Тук е дефектът според мен. Никой не е пророк в собствената си страна.

- Е, сега се предлагат камери за 500 и 1000 лв...

- Подсещате ме сега, че преди време Харви Кайтел, който снимаше у нас, каза нещо много хубаво на една среща в Дома на киното: "Разкажете своята история." Историята на всеки човек си струва да бъде разказана. В световното кино има образци, правени тъкмо с любителски камери. Един от най-големите съвременни руски режисьори Александър Сакуров се дипломира с пълнометражен филм по Платонов, заснет с лентата, отпусната му за кратка дипломна работа. Но в крайна сметка филмът му обра наградите по всички международни фестивали. Затова казвам, че парите не са най-важни. Ето, българският "Източни пиеси" е пример за младежки нискобюджетен филм и много се радвам, че той прави впечатление. И изобщо че родното кино се забелязва навън: "Дзифт", "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" и др. Ще е страхотно, ако успеем да наложим мода на българското кино навън, защото няма какво да се лъжем - нации като полската и руската са абонирани за международен зрителски интерес и да направи впечатление държава като нашата, е цяло чудо.

Бяхме във Варшава с "Дон Жуан" и ни посрещна директорът на Народния им театър Ян Енглерт.

- Който изпълнява ролята на отец Ередия в "Осъдени души" на Въло Радев ли?

- Да. И представете си, след 30 години той говори много добър български език. Казва: "Аз съм по-популярен във вашата страна, отколкото в родната си Полша." Той наистина е най-добрият посланик на българската култура в Полша и обратно. Трябват ни такива хора.

- Вие сте в управителния съвет на фонд "Култура" към Министерството на културата. Има ли куриози?

- Ако визията на една държава за собствената й култура е да отделя 0.6 % от брутния приход за култура, при положение че съседна Македония отделя над 3%, и господ да слезе, не може да поддържа и театри, и кина, и музеи, и литература. Като член на управителния съвет съм свидетел, че хората там самоотвержено се опитват да направят и невъзможното. Начинът на съставяне на бюджета на театрите у нас е тромав и остарял: толкова души работят тук, умножено по средната заплата за отрасъла, дава този бюджет. Това, че уж сме в пазарна среда, не стимулира театрите да работят по-добре или по-зле. Стига се до куриоза, че май е по-добре да не работиш - тогава бюджетът ще си тече в същите граници. Няма значение дали си направил нещо, което пълни залите 11 години, докато друга постановка се играе няколко пъти и край. Но стига за пари и липсата им. По-точно, говори ми се за пари, но в друг смисъл.

- В какъв?

- В Народния театър знаете, че работи и технически персонал, който борави с уникална техника, каквато има на малко места в Европа. Тези хора трябва да се "отглеждат" и съхраняват. Вместо това те си отиват лека-полека и няма млади хора, които да ги заместят срещу действително мизерните заплати. И тогава поради огромното текучество занятието театър става физически рисковано. Над главите ни висят десетки килограми конструкции.

- Друга битка, в която се чувствате като Дон Кихот ?

- Цялата актьорска гилдия години наред се бори - и това е отчайващо - да влезе в друга категория за пенсиониране. Недопустимо е да гледаш хората, на които си се възхищавал, които, както се шегува моята колежка Светла Добринович, са изиграли всички крале и кралици, да се справят с трета категория пенсионер, тоест с около 200 лв. Да, с триста зора мисля, че има някакво завоевание по отношение на възрастовата граница за пенсиониране на балетистите, но същото се отнася и за актьорите. Дори министър Данаилов, при цялото си желание, не успя да се пребори за промяна на законодателството в това отношение. В края на краищата актьорите в България са една шепа хора.