С наближаване на 10 ноември се засилва историческата възбуда. Разбираемо: хората по правило делим живота си на "преди и после" със сакрализиране на някакви дати. Що се отнася до историческите, нека сме по-предпазливи. Достатъчно е да се напомни днешната, 7 ноември. Тя тъне в забрава, макар че кажехте ли преди двадесет години, че няма да се отбелязва Великата октомврийска социалистическа революция, а историческият пленум на ЦК на БКП, щеше да е твърде отвинтено. Затова и днешната възбуда, поддържана със спомени, изложби, анализи и всякакви заврънкулки, нанизани по оста на времето, където свети 10 ноември, е малко смешна. Донякъде прилича на оня виц, ако ли не истинска случка, около друга сакрална дата, когато активен борец против фашизма представял пред пионерчета вярата в бъдещето така: "Зъзнем в затвора през зимата на 43-та, но знаем - догодина ще дойде 9 септември."



Затова - по-спокойно с историчността.



Тук най-вече помага езикът. Разбира се, той се е променил с нахлуването на редица неупотребявани и подтискани от предишната идеология думи и значения, създаващи илюзията за свобода на словото. Тя обаче пак си остава в руслото на подаръците, донесени от нова, пак правилна идеология, имаща и съответния речник. От това човек не бива да се изнервя като Балан. Здравият усет говори, че с езика се е случило същото, което е точно не само за двадесет години, а за векове - подчинил се е на историята, за да я укроти. Това е особено вярно за последните петдесетина години, когато той се отвори към разновидностите на интернационализма, всяка от които водеше и до новоговор. С оглед на това няма особена разлика между идващия "после учебы в Москве парторг", който подхвърля "ну, товарищи, соревноваться надо", и миналото през тренинги и атестации юпи, изпъстрящо презентацията за swot analysis с tasks management и needs assessment. Това, че последното (средният род е уместен откъм отпора срещу сексизма) се надсмива над първия и вижда себе си в крак с времето, е същата илюзия, която кара виделия мумията на Ленин да мисли, че е в по-пряка връзка с историята от баба на село, палеща кандило под снимката на загиналия във войната син.

Та като стана дума за баба, трябва е да се каже, че въпросната езикова промяна е свързана с бързото навлизане на нови и все по-нови предмети в масовия бит. Това щеше да стане и без 10 ноември. Само че след него стана с такава бързина, че дори в рамките на едно все още невръстно поколение чудесата на техниката, за които бабите мечтаеха и чакаха с години - от телефона през телевизора до колата, станаха масово достъпни с кредити и магазини втора ръка. Покрай тях дойдоха и недостъпни за бабиния разсъдък неща - от безжичната връзка с целия свят до вибраторите и силиконовите цици, 2000 евро парчето, т.е. бабината пенсия за три години. Тяхната цел е да пестят, но и да запълват време по приятен начин, като осигуряват печалби на поредица посредници и на все по-малко производители. В това отношение изчезването след 1989 г. на "Пролетарии от всички страни, съединявайте се" от главите на вестниците бе следствие от появата на посредника и спекуланта в главите на политиците ни още със знаменитата Юлска концепция и първите търговски фирми. Чак след това дойдоха куфарчетата с държавния бюджет за 1990 г., чието въртене и досега пълни един пазар с непроизведени в страната стоки.



Това не просто донесе нови думи, но и говор,



неразбираем, ако човек няма опит с такива предмети. Въпросната баба все още можеше да си прави хесапа и да слага интифи чрез възли и различни по цвят конци - почти като в инкско кипу и като баба си. Внучката й, родена с мишка в ръката - израз, който бабата никога не би разбрала правилно в днешния код - прави същото с калкулатор и органайзър. Двете обитават различни светове, всеки от които е толкова мистичен за другия, че прави труден смисления разговор помежду им.

Разговорът е труден и по друга причина - стапя се дори малкото семейство от мъж, жена и едно-две деца. Дотам, че е странно хубавото определение за човека като единственото същество, което познава баба си и дядо си и поради това има представа за история, която не е поредица дати. С бабите и дядовците чезне и езикът на старите времена, "Българи от старо време" отпадат от учебния план, Вазов се издава с обяснения, Ботев се вкарва в ложето на политическата коректност.

Това позволява да се настани говорът на победителите, а с него и представата, че



само немите помнят истински миналото.



Те не дърдорят, езикът им е сведен до жест. Така миналото отстъпва пред едно настояще, което го мери през нови думи и предмети. И вярва, че изобличава минали времена, когато посочи, че някога тези думи и предмети ги е нямало. Ужас, банани само на празници и след манифестация. Пък то и едни празници, докато днес, понеже винаги има банани, всеки ден не просто е празник, а е длъжен да бъда такъв. В бабиния език това е живот на празните хора; в днешната действителност това е "позитивно" мислене.

Затова е трудно да се каже какво е станало изобщо, но ако се водим по езика, от живота и мисленето най-вероятно са изчезнали три неща: страхът от властта, доверието в другите, усетът за недопустимост. Това обяснява защо у нас стана така, както и стана. Не можеше да не стане - процесът е световен. Дотолкова същността на историческите събития е почувствана отдавна - още след Кримската война, описана е в "Гераците", а сега е само по-забързана и невнятна.

Иначе след време, когато някой, разбиращ все още български, изобщо реши да се занимава с 10 ноември, с право ще го свърже с по-сериозни събития, станали на тоя ден: с битката при Варна през 1444 г., със съня на Декарт, със смъртта на Ататюрк. И на Рембо, в чийто "Пиян кораб", тъй добре преведен от Кирил Кадийски, го има отговорът на въпроса за същността на историческите събития:

Европейска вода - черна локва това е,

край която, приклекнало в здрача студен

с книжно корабче бедно дете си играе

и изпраща с тъга отлетелия ден.