|
| Вера Ганчева |
-----------------------
- В момента, в който започваме нашия разговор, в НДК се открива поредният панаир на книгата. Какви чувства буди у вас състоянието на книгоиздаването ни понастоящем?
- За издателите мога да говоря само с искрена симпатия. Не само като за колеги, въпреки че съм се откъснала доста от активна дейност в тази област, но и защото те са, така да се каже, самотни бойци в една война за оцеляване на книгата, на културата, в която имат своите партньори и съюзници, разбира се, но не получават реална помощ от държавата, оставени са на произвола на нескончаемия ни преход.
- Дали обаче продукцията, която отрупва сергиите и щандовете в книжарниците, е на очакваното равнище? Не можем ли да говорим и днес за "сив поток" в литературата и то доста буен?
- Издателите са изправени пред необходимостта да продават и следователно - да се съобразяват с ниските стандарти на потреблението в тяхната област. Мисля обаче, че сред книгите, които имате предвид и които за жалост дават тон на пазара, има и качествени заглавия, доказващи и амбициите, и възможностите на нашите издатели днес. Между другото гилдията мина през няколко безжалостни сита през последните две десетилетия, трудностите и изпитанията са неразривна част от нейното професионално ежедневие. Останаха най-способните и най-упоритите, но за реалното им развитие държавните институции нехаят. Никакви данъчни облекчения, никаква обществена подкрепа, нямат и свой седмичник за информация и контакти с читателите, какъвто беше преди години славният вестник "АБВ"... Опитах се да видя какво е направила в тези насоки дирекцията за книги и библиотечно дело в Министерството на културата, но освен изреждане на нейните важни задачи в интернет почти не намерих друго. Може би не съм търсила достатъчно.
- Не се и чете, както преди. Книгоиздаването загуби - вероятно по обективни причини - широки кръгове читатели.
- Книгоиздаването и културата изобщо са огледала на обществото. Нещо повече дори: елементи от неговата същност. Те не могат да бъдат по-добри от него. Освен това фундаменталните промени у нас и в света доведоха до промени в ценностната система на хората, до нови предпочитания и вкусове. Така художествената литература отдавна губи "по точки" от медиите, развлекателните седмичници, възможностите за пътуване, за качествено нови изживявания. Произведенията й отстъпиха пред всевъзможните наръчници, справочници, книги със съвети от какъв ли не вид и пр. Така е в света, така е и у нас. Толкова по-важен е корективът от страна на медиите, които би следвало да насочват хората към стойностното и важното в огромния масив от заглавия, да им напомнят, че четенето е всъщност върховна лична свобода, че, както казва К.С. Луис например, "една хубава книга ме прави хиляди хора, но пак си оставам аз, чрез нея виждам с хиляди очи, но те са си пак моите, с четене надмогвам многократно себе си, както във вярата, любовта, подвига..." Има, разбира се, и хора, които четат качествена литература, на които трябва да се гледа като на национален елит.
- Смятате ли, че проектът "Голямото четене", осъществен от БНТ, изпълни предназначението си?
- Да, в немалка степен. Публиката се раздвижи, ангажира се с автори, заглавия. Но къде бяха българските писатели в този така подходящ за тях литературен контекст? Защо за участията и коментарите в този цикъл от предавания бяха привлечени всякакви лица, но не и творци на книгата - видни писатели, преводачи, издатели, които многобройните телевизии и без друго рядко показват. Къде са дискусиите за качеството на литературната продукция през различните години? Кои са впрочем и тези, които списват полурекламните страници за новоизлезли заглавия във вестниците? Защо нямаме могъщи и авторитетни вестници от рода на "Монд" или "Франкфуртер алгемайне цайтунг", да речем, в които уважавани критици изричат тежката си дума по литературни и културни събития и личности? Колко пъти наши писатели се изказват по важни въпроси на живота ни? Много по-рядко във всеки случай от хиперактивното чалга съсловие. Съжалявам например за чудесното предаване "Професорско каре" по вече несъществуващата телевизия Ре:ТВ. Гледам с удоволствие "5 х Рихтер" на ТВ7, но за друго подобно в момента не се сещам... Радвам се, че Хамсун се римува със Самсунг, та поне по този повод по телевизиите да се появи нещичко за големия писател. Иронизирам, естествено.
Издателите имат малшанса да се намират някъде по средата на една верига, която отдавна не е от благороден метал: началото й е в семейния дом, където все по-често липсват дори скромни библиотеки, съвсем както в популярните сериали, лъскаво безкнижни, следващите й брънки минават през училището - там започва и разпадът на книгата, а по-нататък свързването на тези брънки става само привидно, ако не и невъзможно...
- И като говорим за литература, то ние българите сме максималисти. Нобеловата награда за литература тази година получи никому неизвестната румънска писателка от немски произход Херта Мюлер. Имаме ли и ние шанс да видим наш автор с тази награда? И толкова ли е голямо нейното значение?
- Голямо е, разбира се. То не се оспорва, макар отделни решения на Нобеловия комитет на Шведската академия да предизвикват неудовлетворение. Отличието за Херта Мюлер идва да подсети за 20-годишнината от падането на Берлинската стена така, както това за Елиас Канети през 1981 г. не без известно основание се свързва с 1300-годишнината от основаването на българската държава.
- Дори да е така, удостояването му с тази награда не означава признание за българската литература. Как можем да лансираме наш творец за нея?
- Струва ми се, че Нобеловата награда се превръща в един вид национална травма. А трябва да стане национална кауза, да предизвика сплотяването на цялата ни интелигенция, на цялата ни общественост около едно име, около един писател. Досега Елисавета Багряна и Йордан Радичков бяха най-близо до целта - тя беше номинирана, той получи немалка известност в Швеция и щеше да влезе в т. нар. къс списък, няма съмнение. Разбира се, това се постига с много работа, целенасочени контакти, висш дипломатически пилотаж, създаване на лоби в най-положителния смисъл на това понятие. В момента не виждам предпоставки за какъвто и да било оптимизъм.
Ще ви дам и такъв пример. Македония успя да пренесе своя поетичен фестивал в Струга и неговия златен венец от Титова Югославия в модерното време. У нас международните писателски срещи в близкото минало бяха отречени и оплюти вместо да се превърнат в традиция, от която България и нейната литература само биха спечелили. Престиж, признание, перспективи.
- Може би и Нобелова награда...
- Споменава я напоследък и сегашният министър на културата. Добре би било обаче той да насочи вниманието си към дирекцията за книги и библиотечно дело в министерството, което оглавява, за да прецени дали държавната политика в тази сфера се провежда на равнище, съответстващо на подобни цели. Гаранция ли е несменяемостта на нейното ръководство, да речем за компетентност и трезв поглед върху приоритетите и сложностите й? Има и други институции, които носят подобна отговорност, но тяхната динамика и ефективност не са в никакъв случай по-високи.
- А за издателите и читателите какво остава?
- Да си припомнят притчата за древногръцкия философ Талес Милетски, който, прехласнат по звездите, паднал в дълбок кладенец. И вътре установил, че оттам може да ги наблюдава и на дневна светлина. Виждал ги още по-ясно, любувал им се, изучавал ги. А бил на дъното...
а колкото до генек - сексизмът до такава степен не му е чужд, че му пречи дори да разбере какво чете понякога 
. А Нобел за литература се дава за литература, не за графомания 
. Щом ми пробутва Радичков, работата е ясна 
пред идиоти трябва да се замълчи)
Тука подозирам един гнъсен заговор срещу личността ми.