Хвалипръцковщината е понятие от махленската характерология. Нейните наблюдения върху човешкото поведение по правило са по-точни от едрите учени обобщения. С остро око и с ненадминат в точността си езиков усет махленските теофрастовци улавят ония нюанси в характерите, които убягват от парадигмите на сериозната наука...

Думите, с които си служат, обикновено са непреводими на друг език. Този недостатък се преодолява с чудесното им свойство да дават пределно ясен смисъл и наглед на уловеното с тях явление. Хвалипръцковщината, буквално разбрана като общо качество на хвалещите се с попръцкванията си, всъщност е особена изява на самохвалството в неговата смешна и сравнително безобидна страна. В махленската хроника хвалипръцкото се нарежда сред чешитите, споменът за които е по-скоро неприятен, макар и смешен, какъвто впрочем е и споменът за peditum, намекнат с втората част на думата. С нея се описва преходът от приказлива самоувереност към мания за външното й признание за геройство, търсено в незначителни и често пъти измислени основания. Симптом за това наред със словесни изяви на вярата и гордостта от себе си са ония пламъчета на налудността, все още безопасна и затова смешна в претенциите си. Случаите на агресивни хвалипръцковци са сравнително редки. Махленската терапия предписва срещу тях най-често два-три шамара, които обикновено са достатъчни за връщане на хвалипръцкото към реалността; впрочем в махалата така се лекуват и повечето отклонения от нормата. Макар и рядко, помагат и изобличаващи факти, с разкриването на които се събужда чувството за срам. В клиничната си фаза хвалипръцковщината може да стигне до параноидална логорея, изразяваща се в обвинително дърдорене срещу другите, които не обръщат достатъчно внимание на хвалипръцкото.

Няколко частни случая тая седмица са подходящи за



онагледяване на понятието и в неговите политически проявления



По принцип всяка власт е склонна към самохвалство, което бързо стига до хвалипръцковщина. Последното най-често става при преход към желано състояние, чието постигане се бърка с илюзията, породена от случайни факти и външни фактори, нямащи нищо общо с реалността. Такъв факт например е промяната на рейтинга за България от известната с прозорливите си прогнози агенция "Стандард енд Пуърс", чието съобщение премиерът Борисов гордо сочеше с пръст като безусловно признание за успех. Да постигнеш за четири месеца промяна в тренда на българската икономика, влачена по течението на световна криза с яхтите на национално отговорния капитал, е поне толкова реално, колкото е реално и убеждението на другаря Димитров, че за няколко десетилетия нашият народ ще постигне това, което други народи при други условия са постигали за столетия. При това другарят Димитров можеше да си служи с цялата репресивна мощ на държавата, на СССР и на надеждите на народ, измъкнат от война. С какво може да си служи днешният премиер освен с приказки, не е толкова ясно с оглед на масовото раздържавяване, международната общност и досадата от поредица все по-успешни в изпълнение на програмите си правителства.

Несъмнени черти на описваното явление показва и ненадминатото сравнение на вицепремиера Дянков на 100-те най-успешни икономисти, сред които е той, със 100-те най-богати хора по света, сред които не е Васил Божков. То щеше твърде много да прилича на хитрото сравнение между дължината и зеленината на крокодила, ако не бяха ония издайнически пламъчета в очите, тъй характерни за устойчивия стадий на хвалипръцковщината.

Ако при някои индивиди тя изглежда вродена, то у други може да се внесе по съвсем неочакван начин и да възбуди временна психоза. Тук твърде много помагат медиите не само като пускат типажа за отклоняване на вниманието на публиката, какъвто бе класическият случай с Жорж Ганчев, но и когато искат да бъдат сериозни и исторически отговорни на всяка цена.

Например тази седмица БНТ обяви поредния си проект за класация - този път "народът" се приканва да определи 100-те най-значими събития за ХХ век в българската история. И без човек да владее тънкостите на народопсихологията, няма как да не се досети, че с такива акции хвалипръцковщината се масовизира и застрашава да се отлее в национален характер, намиращ истинското си проявление сред толкова много победи над толкова много далеч по-недостойни обитатели на балканската махала на Европа.



Историята обаче не е само вглеждане в миналото;



тя е особен взор в бъдещето, вход към което е настоящето. Застанал на това течение, човек прави често пъти необмислени изказвания, които водят до доста тъжни изводи. Най-ярък пример в това отношение бе изявата на инж. Петър Дяков, изпълняващ длъжността зам. генерален директор на Националната компания "Железопътна инфраструктура". Тя мина незабележимо сред толкова много съдбовно текущи събития - бюджета за 2010 г., споровете за БАН и научните степени, за датата на Рождество Христово според православието, падналата цена на шарана пред Никулден след намеса на ресорния министър, отстраняването на Яне Янев от заседание на Народното събрание за обида на президента, пускането на Любо Пенев да лети до Англия, избора на Бербатов за мъж на годината и др. Та според инж. Дяков благодарение на пари от ЕС, които няма как да не бъдат отпуснати предвид доверието към правителството, през 2019 г. от София до Бургас с влак щяло да се стига за 3-4 часа със средна скорост от 160 км/ч. За хвалба си е: сега се пътува с 40-50 км/ч и се стига почти по-разписание за 7-8 часа, ако междувременно не се подпали някой локомотив, чевръсти роми не откачат жица или релса, а милите им дечица не уцелят с камък стъкло, машинист, кондуктор и пътник.

Но също така този факт между желаното бъдеще и действителното настояще може да лекува от хвалипръцковщината ни изобщо. Достатъчно е по-трезво да се пресметне, че някъде към 2019 г. ще се радваме поне в жп транспорта на състоянието отпреди тридесетина години, когато експресът "Чайка" взимаше това разстояние за около пет часа, а по двете линии София-Бургас минаваха петдесетина товарни влака дневно.