|
| Проф. Богдан Мирчев |
- Вие сте известен германист, специализиран в областта на културната история на немскоезичните страни. Кажете наистина - нас уважават ли ни като народ в Германия или не?
- Има изработени стереотипи, естествено. Под стереотипи разбираме сравнително по-трайни образи и представи за българите. Да не забравяме, че немскоезичният регион е бил с най-многобройно население в Европа. Днес то е около 100 млн. Сведенията за българи в пътеписи от немски и австрийски автори от XV век са били четени от малцина. През XVII-XVIII в. в много представления на пиеси, чийто сюжет е за покръстването на българите и ролята на Св. цар Борис I, в йезуитски театри в Южна Германия и Швейцария нашият народ е показван като примерен за правоверните християни в земите на успешната Контрареформация.
- А след като се намесва и политическият елемент, какво излиза?
- Когато през XIX в. в Германия и изобщо в Европа национализмът е доминиращата идеология, с пропагандни цели се градят етнически образи на приятели и врагове - главно на съседни народи. При това се активират етностереотипи от миналото или се очертават нови. През 1848 г. в първия германски парламент във Франкфурт при дебатите за това дали бъдещият Германски райх да включва и Австрия с Хабсбургските владения в Югоизточна Европа, депутати от Прусия аргументират идеята си за т.н. "малка Германия" (без Австрия) и с преценката, че в държавата им нямало защо да бъдат и някои от народите "там долу на картата на Европа". В асоциацията с етичната скала по вертикала, на която добрите са горе, а лошите - долу (познат топос в литературата), "там долу" са и българите. В края на XIX в. обаче българите вече са сред положителните литературно и медийно сътворени етнообрази в Германия. В много статии немски учени пишат похвално за българите като трудолюбив, честен народ, свързан с родната си земя (важна идеологема на национализма), за "нашите приятели". Така Карл Май, един от най-четените немски писатели, е обрисувал българския персонаж в романа си "В дебрите на Балкана". Стереотипът за българите в Германия по онова време се допълва и с представата за храбър народ с отлични, доказани след 1885 г. бойни качества, който може да е важен съюзник. От 1913 г. след превземането на Одрин до средата на миналия век в Германия за българите се пише и говори, че са сродни с прусаците, които там са пример за гордост: "Прусаците на Балканите са българите". И в България десетилетия наред, а за мнозина и днес тази представа звучи гордо.
- Как се променя стереотипът по време на Първата световна война?
- Става рязко противопоставяне на етнообрази сред воюващите страни на принципа съюзник - враг. В пропагандната война тогава важно значение имали милионите пощенски картички със символични образи. На много от тях, произведени в Германия и Австрия, българите са показани като"нашите героични приятели". Една германска пощенска картичка от същата година изобразява германец, австриец, българин и унгарец, в съответни военни униформи, бранещи дървото на живота. В своя дневник от 1915 г. австрийският писател Стефан Цвайг отбелязва: "Може би ще победим, защото и българите вече воюват с нас".
След спускането на Желязната завеса както за повечето западноевропейци, така и за германци, австрийци и швейцарци българите за десетилетия попадат в трайно пропагандирания на Запад колективен вражески образ на Източния блок. Днес в условията на глобализацията и на евроинтеграцията в немскоезичния културен регион не съществува обществено значим етностереотип за българите.
- А кои нрави български и характерологични черти на нашенеца за последните 20 години ще посочите вие самият?
- Невероятната способност на българина да се нагажда където и да е, към различна социална среда. Удивително бързото му свикване с различен живот, забелязвано и от чужденците, отваря за много българи пътя към индивидуален успех в чужбина. Освен тази адаптивност ще спомена и традиционализма, свързан с положителни спомени за живота в миналото. Въздействени са митологемите "бащино огнище и родна стряха", "великият завет на нашите деди", има култ към фолклора като символ - пазител на националната традиция. Присъщ ни е, струва ми се, и здрав оптимизъм. Има стремеж да се наложи и утвърди като превъзходно собственото умение, възглед, знание, често и незнание. Етногенетичният мит и този за създаване на държавността имат важно значение.
- Подобни митове и легенди могат ли да ни послужат днес?
- Като се мултиплицират по подходящ начин. От древни и съвременни митове има потребност всеки народ и в модерното ни съвремие. "Митът за звездните войни", лансиран от президента Рейгън през 80-те години на миналия век, стана значим фактор за края на Студената война.
- Историята на България, която се популяризира в Средна Европа, същата ли е като историята, която ние си знаем и изучаваме?
- В много немскоезични учебници по европейска политическа и културна история, в енциклопедии и справочници важни факти от българската история, изучавани в нашите училища, или липсват, или са представени различно от нашето представяне, респ. интерпретация. Важни събития от историята ни се споменават накратко. Българското Възраждане например. А то е важният процес на приобщаване на националната ни култура към идеите и делата на Европейското просвещение. Съпричастността с него като определящ признак на европейската духовна близост бе част от дебата в ЕС преди последното му разширяване с България и Румъния.
- Това незнание не е ли свързано и с друго, с т.нар. криза на четенето? И с младите хора от Средна Европа ли е така?
- Това, което се наблюдава в България, трябва да се сравни и със ставащото другаде в Европа и в света. Абсолютизирането на валидността на някои негативни явления у нас, сякаш са само наши, води до нихилистична нагласа към българската действителност, заприличваме на "държава на злото". Наистина жалко е, че повечето наши младежи четат твърде малко книги и са вторачени в екрана. Но така е и в Германия, и в цяла Европа. През 2009-а се навършват 250 години от рождението на Фридрих Шилер. Днес и в Германия повечето младежи не са чели нищо от него.
Процентът от хора в една нация, които имат връзка с високата литература, никога не е голям. Но не бих определил това като бездуховност. В същото време в европейските страни обичайно има и духовен елит, който е основен фактор за културното развитие.
- Но сега не сме ли приобщени в по-малка степен към духовното, отколкото преди?
- За съжаление е така. Бедата е, че духовният елит не е в ролята си както в миналото ни, както е и сега в много европейски страни.
- Създателите на истински духовни блага като че не успяват да се наложат като водещи фигури в обществото. Защо?
- В модерните информационни общества за това способства например и медийната политика. У нас медийният интерес към духовните дела не е първостепенен. А като че ли вече я няма и необходимата за духовния просперитет причастност на дейци на културата и науката към институции, определящи настоящето и бъдещето на нацията в духовен план. Мнозина се отстраняват, други нямат достъп.
- Няма ли изобщо криза на хуманитарното?
- Има такава тенденция, ако изключим социалните науки от областта на хуманитаристиката. Но има и куриозни неща. През тази година специалност немска филология в СУ като първо желание са посочили само 34 кандидат-студенти, това е много голям спад. Но скандинавистика пък е била първо желание на повече от 230, т.е. има силно увеличение на интереса...
- Кое е големият проблем? Орязването на бюджета за наука и култура ли?
- Не. Намалението на бюджета е следствие на икономическата криза. Търсенето на начин за преодоляването й е проблем на държавници, икономисти, банкери. Проблем за университетски преподаватели, учени и студенти е това как да се разпредели разходването на делегирания бюджет в институциите от сектора наука и образование. Затова трябва да се премисли целесъобразността на структурата в някои университети, научни и културни институти с оглед на ефективността й. Абсолютно необходимо е да се намалят разходите за администрация и други, несвързани с преподаване и научни изследвания.
