Изтъкнатата наша детска писателка и преводачка Леда Милева е родена в София на 5 февруари преди 90 години. Дъщеря е на трагично загиналия голям български поет Гео Милев. Дипломантка на Американския колеж в България. Авторка е на повече от 30 стихосбирки за деца, на пиеси и радиопиеси, както и на много статии и книги. Била е генерален директор на БНТ (1966-1970), председател на Съюза на преводачите в България, депутат във Великото народно събрание. По повод годишнината й излизат избрани нейни съчинения в 4 тома (изд. "Захарий Стоянов"), а на 18 февруари този месец от 18.00 в зала 7 на НДК ще се състои тържествена вечер, посветена на живота и работата й.





- Вече се появиха три тома от Вашите събрани съчинения. Направихте и една забележителна годишнина. Имате ли чувството, че животът ви е пълен?

- "Забележителната годишнина", т.е. 90-ият ми рожден ден, беше според календара преди една седмица, но всъщност не е свършила. На самия 5 февруари домашният ни телефон звъня без прекъсване от сутринта до вечерта. В една или друга степен и до днес не е замлъкнал. Като прибавим, че в това време апартаментът ни се превърна в розариум, можете да си представите колко пълни и вълнуващи за мен бяха тези дни - пълни с обич, с приятни изненади и най-вече с чувството, че имам повече приятели, отколкото съм съзнавала досега...

- И аз звънях, но не успях, все заето даваше. Справихте ли се лесно с това празнично натоварване?

- Ами може и да беше малко изморително, но е приятно да чувстваш понякога, че животът ти е пълен. Колкото до трите тома, те са всички предназначени за децата. До няколко дни ще излезе и четвъртият, който съдържа есета и спомени за пораснали деца, те са важна част от равносметката ми по случай юбилея. По-скоро са избрани, пресети може би с немного гъсто сито, но не са събрани съчинения. Признателна съм на художничката Маглена Константинова и на издателя Иван Гранитски за доброто оформление и за полиграфическото изпълнение. А за съдържанието, за текстовете ще имат думата читателите.

- Вие цял живот пишете за деца. А аз съм имал случаи да ви слушам как общувате с децата. Правите го с някакво неподражаемо умение. И съм наблюдавал децата - те не само ви слушат, но ви и чуват. Как се постига?

- Ако познаваш детската природа и имаш достатъчно опит, не е трудно да задържиш вниманието на една класна стая или да укротиш читалищен салон, който жужи като кошер. Най-сигурно се установява контакт с някое хумористично стихотворение или весела приказка. Трябва да призная, че съм имала и забележителни учители в това изкуство. Незабравими не само за децата, но и за мене, бяха гостуванията в различи училища заедно с Ран Босилек, с Ангел Каралийчев, с Асен Босев. А сега често посещаваме наши малки читатели заедно с моя колега Панчо Панчев - Дядо Пънч, който омайва аудиторията със своите гатанки. И аз обикновено завършвам с гатанки - още един сигурен начин, че децата ще слушат внимателно и ще реагират спонтанно. В това отношение ненадминат майстор в нашата литература беше Асен Разцветников.

- Успявате да организирате много прояви на фондация "Гео Милев" и не личи да сте уморена. Като дълг на дъщеря към баща си ли приемате това, или наистина смятате, че хората трябва да знаят?

- При едно от интервютата по случай 115-годишнината от рождението на Гео Милев журналистката ме попита дали чувствам като "бреме" грижите за съхранение на неговото духовно наследство. Въпросът истински ме изненада. Не бреме, а чест и дълг за мене пред паметта на баща ми е да съдействам за по-пълното и по-компетентно представяме на неговото творчество, на разностранното му културно и обществено дело. За да достигнат до новите поколения неговият устрем към свободата и към тържеството на хуманизма, убеждението му, че запазвайки най-ценното в своето развитие, нашата култура непрестанно трябва да се обогатява с върховите и най-новите постижения на други народи; за да не изоставаме от модерните тенденции на световната литература и изкуство, а да се стремим да бъдем на гребена на вълната.

- Не се ли обезверявате понякога? Не изнемогвате ли?

- Старая се да не личи.

- Веднъж ми казахте, че "Крачещият човек" на Алберто Джакомети ви е любима скулптура... Защо - като метафора ли ви харесва това? Като неприемане на застоя? Гледате ли и на себе си като на един неуморно крачещ през словесността и живота човек ?

- "Крачещият човек" е една от серията подобни творби на швейцарския скулптор - метални, сурови и грапави човешки фигури, пръснати по музеи и частни колекции.

- Откъде така се влюбихте в произведението на Джакомети?

- "Крачещият човек" стоеше сред огромно спрямо неговите размери голо мраморно поле в един вътрешен двор към сградата на ул. "Миолис", където са офисите на всички постоянни представителства към ЮНЕСКО.

- По време на работата ви в Париж ли това?

- Да. Фигурата хвана въображението ми още първия път, когато я видях. Стана ми навик при всяко влизане в сградата да се спирам в края на фоайето и да поглеждам през стъклената стена към "Крачещия човек", към неговата тънка и висока фигура, винаги забързана, леко приведена напред, привидно крехка, но здраво стъпила на земята. Когато над "Крачещия човек" плющи дъжд, ефектът е изумителен, неволно те полазват тръпки. В ясен ден "Човекът" изглежда весел и оптимистичен, а вечер върху влажния мрамор падат огромните жълти квадрати на осветените прозорци. Тогава "Човекът" сякаш върви не по земята, а из космоса, като че ли прекрачва от звезда на звезда. Но най-често той навява едновременно тъга и уважение с непокорния си вътрешен порив, който не му дава покой, и той вечно крачи към неизвестното и непостигнатото. Само че ние, в Българското представителство, не му казвахме "Човекът, който крачи", а "Крачещото човечество". И вярвам, че ако Джакомети беше още жив, не би ни се разсърдил за този свободен превод. Навярно в много градове и сгради по света тази неголяма фигура би събуждала мисли и естетически преживявания, но едва ли друго място би било по-подходящо за нея от ЮНЕСКО. Една организация, изправена пред огромните проблеми на "Крачещото човечество", пред духовните стремления на един събуден свят, но вече устремен към звездите.

Когато мисията ми в ЮНЕСКО приключваше и вече правех прощалните си визите, изведнъж почувствах колко ще ми липсва този символ на крачещото човечество. Затова поръчах да ми направят голяма снимка на фигурата на Джакомети и я опаковах заедно с книгите си. Тя и сега стои в антрето на софийското ми жилище. Така заедно с "Крачещото човечество" посрещаме всеки, който прекрачи прага на нашия дом. Ще я видите и върху корицата на последния том от четиритомното ми издание в близките дни.

- Чувал съм хора да ви се възхищават - на издръжливостта, на умението за общуване, на походката дори. Какво бихте пожелали на българите, които искат да постигнат дълголетие, но като вашето - пълно с изисканост и енергия? Какво е нужно?

- Да съчетават интелектуалните занимания с физическа активност, с участие в обществения живот. Да се стремят към високи и чисти хоризонти. Да умеят да мечтаят, да бъдат оптимисти. Ако не могат да се потопят в света на литературата и изкуството, поне да живеят близо до него. И до света на искреното приятелство и любовта. Да се събуждат с усмивка и песен на уста...

Вярвам, че това е една от добрите рецепти.