------

Константин Илиев е автор на пиесите "Великденско вино", "Нирвана", "Одисей пътува за Итака", както и на романите "Френско магаре", "Поражението" и др. Специализирал е театрознание в Хумболтовия университет - Берлин, работил е като драматург в Благоевградския театър, в театър "София", а през 1995-2007 г. е главен драматург на Народния. Носител е на Хердерова награда за цялостно творчество, на "Хеликон" 2003 за нова българска художествена проза, на националната литературна награда "Елиас Канети" 2005. В момента е драматург в Пазарджишкия театър.

-------

- Бяхте 24 години драматург на Народния театър, сега сте в Пазарджик. Каква е атмосферата там?

- Атмосферата е работна. Извън репетициите се коментира идеята (или заплахата) за нова театрална реформа. По този повод наскоро ми се наложи да припомня нещо, което обичаше да казва Леон Даниел за понятието "английска ливада". Трева, която се отглежда в течение на сто години. Подхранва се, прочиства се от ненужни израстъци, подстригва се, пак се подхранва. Театърът трябва да бъде нещо такова. У нас обаче, казваше Леон, тъкмо той достигне до нещо, което без преувеличение може да се нарече европейско равнище, връхлетява го някой трактор, за да разоре всичко. И хайде - пак отначало. Промени наистина са нужни, важно е обаче кой, защо и как ги прави.

- А какви не трябва да бъдат те в никакъв случай?

- Опираме веднага до мотивировката. Реформа. Защо? Първи отговор: Защото няма пари. Такова обяснение е коментирано още навремето от Иван Вазов с двустишието: "Милиони цели отишли на вятър, / а някои взели да искат театър". Корупцията у нас не е от вчера, но през последните две десетилетия надминахме себе си. Дано се окаже, че шумно демонстрираното напоследък противодействие наистина е реално. Не можеш да оставиш така хищно и нагло да бъде крадена държавата, а после жално-милно да разперваш ръце, очаквайки разбиране: "Няма пари". Такъв отговор на въпроса "защо реформа" е поначало неприемлив, но явно той стои в основата на начинанието. Втори отговор: Защото театърът не е добър. Смислена мотивировка. Ако тя е двигател на идеята за реформа. Но не е. В първия случай тракторът, който ще бъде пуснат за пореден път да преорава бедния български театър, ще бъде управляван от технократи. Тука счетоводителските прийоми бързо ще свършат работа. Във втория случай е необходим анализ. От обучението в НАТФИЗ, през осъществяването и оценката на целия театрален процес до късогледо разпродадените ведомствени квартири в извънстоличните театри. За финансистите, разбира се, най-лесен е принципът "пари само срещу проекти". Кои обаче са тези суперексперти, които ще дават оценка на проекторепертоара на целия български театър? И какво става с плурализма, в който се кълняхме в началото на промените? Защото такова централизирано планиране ще бъде просто ново превъплъщение на цензурата.

- От всички изпълнителски изкуства само театърът връща в хазната на държавата около 40% от вложеното в него, това също е причина, предполагам...

- Да, но едва ли е основание за радост, че в това отношение театърът ни е по-добре от киното. Първото, с което е логично да се започне, е драматургията. С аксиомата, че няма национален театър без национална драматургия никой не спори, но и никой не се съобразява. А именно театърът, защото се прави с по-малко средства, е мястото, където може да се развива и прилага тази като че ли забравена вече у нас професия. В киното ни сценаристи вече няма. Режисьорите с удивителна лекота поемат тази функция. За българското кино сценарният проблем не е нов, но не е необходимо да бъдеш голям специалист, за да видиш, че това, от което страдат всички български филми през последните две десетилетия (с изключение може би на един-два), е драматургична недостатъчност в най-остра форма. Да правиш кино или театър по несъстоятелна драматургия е все едно да наливаш вода в каца без дъно. Само че водата в киното е далеч по-скъпа от водата в театъра.

- Малко театри рискуват с родна драматургия. Нищо ли не импулсира театрите да поставят български пиеси?

- Традицията на всеки пет години да се провеждат национални прегледи на българската драма и театър беше прекъсната, без да бъде заменена с нещо друго. Сърбите обаче не прекратиха традиционния си голям фестивал на националната драматургия в Нови Сад. Нито хърватите фестивала си за национална драматургия в Загреб. Възможностите на това, което у нас се прави в Шумен, са твърде ограничени. Говорил съм на тази тема и друг път, затова не искам да се повтарям. Ако зададете въпроса защо в страни като Македония или Албания (да не говорим за Турция) се дават значително повече средства за театър и за нова драматургия, веднага ще се намери някой да каже: "Те се борят за национално утвърждаване". А ние за какво се борим? За национално обезличаване? Не сме ли вече достатъчно обезличени?

- Откакто е на поста министър на културата, Вежди Рашидов отнесе доста упреци от театралното съсловие, че не е достатъчно компетентен, че работи зад гърба му. Вие какво мислите?

- Не знам каква е компетентността на новите министри. Нито на културата, нито на финансите. Нормално би било те без толкова стартова треска да се опрат, както напоследък се декларира, на компетентността на хората с действителен практически опит. Има един императив, който се смята за първо правило в медицината: Не вреди. Би трябвало да е валиден и в други чувствителни области на общественото битие. Правителствата идват и си отиват. Театърът остава. Той не е бащиния на никого, затова - по-кротко с резките движения.

Когато се казва, че значителна част от театрите играят малко представления (естествено най-вече поради липса на интерес от страна на публиката), мисли ли някой за чиновническата немарливост, с която преди няколко години отново бяха закрепостени актьорите чрез въвеждането на безсрочните трудови договори? Законно изискване от обновения Кодекс на труда, прието наведнъж за всички професии, без елементарно съобразяване със спецификата на театъра. На кого в неголемия окръжен град ще бъде интересно 30 години да се вози в градския автобус с една и съща Жулиета или да се подстригва в бръснарницата редом с един и същи Хамлет? Проучи ли някой по-задълбочено примерно германската практика в това отношение? Там при значително по-гъста театрална мрежа трупите са далеч по-мобилни. Или в друга неголяма европейска страна като Финландия с 4 милиона население - 53 субсидирани театъра? Докога ще ни навират в очите театралната система на Щатите? Тази могъща страна има други, несъществуващи при нас възможности да подкрепя изкуството си.

- Да отидем към по-ведра тема. На 27 март е тържественото връчване на статуетките "Икар 2010". Май не ви вълнуват особено?

- Развитието и цялостната оценка на театралния процес би трябвало да е работа на специализираните периодични театрални издания. Такива в истинския смисъл на думата у нас няма и това е само един от големите ни проблеми, който също не може да бъде решаван с калкулатора.

- Наистина ли за вас като писател не е важно да ви превеждат в чужбина?

- За всеки автор е важно да бъде превеждан в чужбина. Това, което съм казвал в тази връзка, не е призив за провинциално самозатваряне, а че не намирам за плодотворна тенденцията да се пише на всяка цена с мисълта за някакъв имагинерен читател в глобалния свят. Както и стремежа да се избягват по всякакъв начин теми, мотиви и обстоятелства, които са важни за нас, но по-трудно разбираеми във Франция, Англия или Щатите например. Съвсем сигурно е, че един от най-поставяните по-нови драматурзи като Мартин Макдона, да речем, пет пари не дава дали сме наясно с душевността, специфичния хумор и начина на общуване на неговите ирландци или пък с историята и топографията на страната му. Той, разбира се, няма проблеми и с превода. Не си спомням кой, май че някой от нобелистите, беше казал, че националната литература се създава от писателите, а световната - от преводачите. В това отношение за нас бариерата става все по-висока, особено за такива специфични жанрове като лириката и драматургията, защото броят на изучаващите български език по света все повече намалява.