Българският преход беше много нещастен – на него никога не му беше дадена възможност да се развие сам. През цялото време преходът беше осъществяван под влиянието и и под контрола на външни сили и това си личеше не само по масовите прояви пред Партийния дом и после пред Народното Събрание. Цялата схема и принципи на българския преход бяха наложени отвън. Нищо не беше родено от местните изисквания, необходимости и потребности. Местното в реформите бяха само ахмаците и недоказаните от живота недораслеци, които използуваха случая, за да слезнат от облаците и да започнат да поучават народа колко лесно и просто било всичко, което трябва да се направи, за да тръгне страната по мед и масло. Е, не беше нито лесно, нито просто, но този елементарен урок беше научен от всички чак след 20 години на простотии, резултатите от които бяха само постоянна съсипия и разрушения.
Да не се разпростираме нашироко, обаче и да се върнем към повода на статията – пряката намеса на външното влияние. То беше смесено – както руско, така и американско с различен превес в различните години. Много интересно ще бъде един ден от достатъчно разстояние на времето да се изследват тези процеси. Това, което аз ще кажа тук, разбира се, не са резултати от изследвания. Моята версия - това са по-скоро аналитични изводи и размишления върху мозайката от факти и впечатления на един скромен личен опит.
Руското влияние в лявата част на България има стари традиции – то може да се проследи чак до взимането на решение за Септемврийското възстание. Без да се разпростираме, тук ще се ограничим само със свалянето на Тодор Живков. Който, между другото, беше сложен на власт пак под очевиден руски натиск и се намираше под очевидно руско влияние. Кремиковци, например, беше данъкът, който той плати, за да се запази при поредната руската смяна във върховете, когато основната критика към предишния режим беше увлечението в развитието на леката промишленост за сметка на неглижирането на тежката. Е, и ние се заехме веднага с тежка промишленост и то не къде да е, а в калта на Кремиковци. Важното беше, че на Брежнев това много му харесваше. А колко желязо имаше в тази кал, която, между другото, смаза и съсипа София при своето превъплъщение в метал, не беше фактор от особено значение. Както и да е. Тодор Живков се закрепи за дълго в управлението на страната, учеше се постоянно от грешките си и от грешките на другите и успя да постигне внушителни резултати. И точно в този момент ... руснаците спряха да го харесват. Беше дошло времето на перестройката и той вече нямаше от кой джоб да извади гълъба на някакво второ Кремиковци, за да се спаси и този път с някакъв нов фокус. Пък и така и не се разбра какво точно мислят и искат тия новите. Май и самите те, както се разбра по-късно, не са знаели. Но, че не искат повече Тодор Живков, те знаеха много добре и това беше лошото. Превратът срещу него беше издълбоко организиран. Не бих се учудил, ако един ден се окаже, че подготовката е включвала и здраво икономическо разтърсване на държавата. Защото изведнъж се оказа, някъде в средата на 80-те години, че ние започнахме рязко и много да губим. Първо ни намалиха петрола почти наполовина. Хайде да речем, че това е било донякъде и заради неслучайната ценова криза на световния пазар, пък и те в определена степен го компенсираха, като ни пуснаха да продаваме петрола на арабите, които тогава намериха за какво да се сбият помежду си и започнаха да купуват българско оръжие. Но, защо ни намалиха доставките на стратегически суровини и материали с повече от една трета? Защо упорито и всячески се съпротивяваха на доставките на изчислителна техника? Защо не разрешиха да работи на комбината в Радомир, който, между другото, изискваше цяла нова пътна инфрастуктура за огромните машинни детайли, които можеше да обработва? Те нямаха такива компютри и такива обработващи машини и скоро нямаше да имат. Но: „ние няма да ви позволим да се превръщате в някаква социалистическа мини Япония” – беше казал Горбачов на Живков. Тогава започнаха външните кредити. Въпреки това, състоянието на държавната икономика беше такова, че, както по-късно разбрахме това, тя напълно е отговаряла на ... създадените години по-късно т.н. Маастрихтски критерии за приемане в Европейската икономическа зона. Ние сме били тогава готови за прием в Европа! Има и още едно доказателство – ако бяхме наистина зле, ние ... нямаше да получаваме такива безпроблемни кредити. На Полша, например, въобще вече не даваха. Но, ... руските мекерета в управлението на държавата започнаха една масирана пропагандна кампания, в която с фалшивия аргумент за големите държавни дългове убиха всички разумни възможности за по-нататъшно възходящо държавно развитие. Единствената работна възможност остана превратът. И те го направиха.
Тук стигаме до преломния момент в най-новата ни история. Преврат – добре, старият хитрец Тодор Живков отдавна се беше изчерпал и всички чакаха с нетърпение едно ново управление на държавата, на чиято по-голяма образованост и интелигентност скрито се надяваха. Но, руснаците тук направиха две огромни грешки, които се оказаха фатални за развитието на прехода. Повтарям – грешките не бяха наши и бяха извършени под външно руско влияние! На първо място руснаците решиха, че социализмът не търпи повече развитие и трябва да бъде сменен. Защо – това е дълга, макар и много интересна, история, а тук основната тема е друга – външната намеса. Второ – като следствие от първото – руснаците разгониха нарочно целия управленски ресурс на държавата. Кадрите на Тодор Живков не им трябваха – те искаха нова икономическа политика и нови лица, за да я осъществяват. Колко голяма грешка е било това животът ни доказа по така наречения в математиката метод „чрез допускане на противното”. Противната на правилната хипотеза беше употребявана цели 20 години наред. Резултатът от това е пред очите на всички ни. Докато, ако подготвените и пресяти от живота управленски кадри на държавата бяха оставени да взимат решения и да управляват извършването на прехода към новите икономически реалности (справка, например – Словения или Словакия), обществото щеше да бъде максимално запазено от разрушаващите удари, които му бяха нанесени незаслужено. Както и да е – на нас ни бяха наложени руските решения.
Сигурно сте чували за безсмъртния лаф на Черномирдин – „хотели как лучше, а получилось как всегда”? Абсолютно гениално обяснение на вече състоялите се катастрофални руски реформи, които бяха наложени и в България. Кратко, ясно, точно и изненадващо много дълбоко. Къде аз виждам тази дълбочина в българския случай на тези реформи, тоест – какво на времето в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век – „пожелахме” ние и какво „получихме” от тези руски реформи? Ние искахме да включим елементи на пазарните механизми в застиналата икономика на реалния социализъм, където липсваха всякакви стимули за мотивация на развитието. Както обективни, така и субективни стимули. Социалистическото съревнование не можеше да замести конкуренцията. Добре работилите кадри и ръководители трябваше да бъдат естествено, пряко и постоянно мотивирани от резултатите на своята работа. Само така социализмът можеше да се развива и да върви напред. Както днес разбираме, това сме го искали и сме го обсъждали на всякакви нива не само ние тук в България – няколко руски екипа, включително специалисти по икономическо моделиране от руския планов комитет, в чийто ръце после Елцин остави изцяло руската икономика (най-известни от тях днес са Гайдар и Чубайс, но не са само те), са искали същото. Но, какво стана? Приет беше, разбира се, руският модел. Нека да бъдем честни – това беше голяма грешка, защото руският модел у нас не беше приеман в истинския смисъл на думата. След преврата срещу Тодор Живков, той ни беше силово наложен, без никой дори да се опита да ни попита ние какво, как и защо мислим.
Под ние разбирам хората с опит, които бяха доказали в живота своите възможности да се ориентират в пълна с неизвестности обстановка и да взимат верните решения. Което е определението за природна интелигентност на чист български език. Това, разбира се, не се учи в университетите и не се открива от партийните или милиционерските кадровици – само живият живот може да посочи хората, които притежават тези възможности. Такива хора на ръководни постове имаше много на времето в България. Нека да повторя пак – това бяха ръководители от втория и третия ешелон на управлението в държавата, които не бяха прескачали стъпала в развитието си и знаеха как се гази кал и как се носи тежко. Много от тухлите в обществената система на българската социалистическа икономика и индустрия бяха слагани от ръцете им. Те бяха кадрови ресурс, който беше най-добре обучен, подготвен и подбран от живота да поеме властта и да управлява държавата. Преди да започнат реформите, обаче, технологически непрекъсваемият процес на тяхното постоянно усършенствуване беше превантивно прекратен и те бяха изхвърлени и заменени с хора от улицата. Това беше същността на кампанията от началото на 90-те години по въвеждането на „новите лица” и пускането на внушаемите отвън ахмаци от подкрепаджийския профсъюз да се разпореждат, включително и най-вече по кадровите въпроси, във ведомствата и предприятията. Не знам дали още някой си спомня за това – партийните организации бяха буквално изхвърлени навън и вътре бяха пуснати да вилнеят и да се разпореждат само подкрепаджиите. Това беше една кадрова чистка с възможно най-широк обхват и разрушителна сила, която в своя куцо подскачащ на един крак бяс (помните ли, че и това го имаше по митингите на времето?) резонира още няколко пъти около тази честота на кадрово унищожение, докато и последният комунист не беше изхвърлен от ръководството на механизмите в системата на държавата.
А защо превратаджиите срещу Тодор Живков допуснаха всичко това? Защото тук има и нещо повече – кадровата чистка очевидно е била тяхна цел. Или по-точно – цел на тяхните задкулисни вдъхновители и ръководители, които имаха дългогодишно разработен и изпълняван план как да разклатят и сменят ръководството на държавата. Те изобщо не харесваха Тодор Живков, неговите резултати и хората, които ги бяха постигнали. Ето защо идващият отдолу, подбран и доказан от живота и подготвен да поеме управлението кадрови ресурс на държавата не им беше никак удобен. Тези хора бяха опитни и нямаше да допуснат глупостите, които после последваха. На хората зад кулисите им трябваха (и още им трябват!) голобради пикльовци, които да слушкат. Защото всеки нов, недостатъчно опитен или необразован началник, между другото, наивно си въобразява, че може да се отърве от недостатъците на своите подчинени, като ги смени с нови, млади, свежи и непокварени заместници. И въпреки, че Жан Виденов доказа точно обратното, както добре виждаме, българското превратаджийско задкулисие още изповядва тази теория. Превратът срещу Жан Виденов, между другото, беше организиран по същия начин като преврата срещу Тодор Живков. Но, както всеки път, когато историята се повтаря – този път това беше фарс. Пак, разбира се, имаше сериозна икономическо-пропагандна артилерийска подготовка преди сражението (руснаците в българското направление явно много си падат по това) – този път банкова криза здраво скова държавата. Но, както и номерът с държавните дългове, това също беше изкуствено мероприятие – ако банковата криза беше истинска и действително произлизаше от недрата на икономиката, щеше ли тя да изчезне, като с магическа пръчка, след преврата – буквално за няма и няколко месеца? Друг път. Само наивник може да вярва в това – икономиката е силно инерционна система и там за няколко месеца чудеса не стават. Ами подставените на първа линия в митинга около Народното Събрание добре подготвени (и платени!) спортни копелета? Всичко отдавна е станало ясно на всички анализатори – тези неща не могат да се скрият.
Но нека да оставим кадрите на мира и да се обърнем към подходите в управлението. Разликата между руския и българския подход към усъвършенствуването на икономиката и индустрията беше в начина на мисленето – ние постоянно гледахме на запад и мислехме какво и как може да се вземе оттам и да се приспособи, докато руснаците не искаха и да чуят за такова нещо. Те се вбесяваха от това. Както вече посочих тази класическа мисъл – ние няма да ви позволим да се превръщате в някаква социалистическа мини Япония – беше казал Горбачов на Тодор Живков. Но, когато руснаците изпаднаха в дълбок застой и си счупиха главите в отрицателни икономически прогнози и анализи, те се отчаяха и решиха, че задачата няма решение. Вижте разказите на Гайдар и колегите му за това.
Още повече, че на запад в това време беше приложена неолибералната формула, която придаде рязко ускорение на също доста позаспалите темпове на капиталистическото развитие. Тачър рязко и широкомащабно съкрати разходите за социалните мероприятия на английските социалисти - лейбъристите (примерно – бюджетът на английското министерство на образованието по онова време при лейбъристите беше по-голям от бюджета за ... отбраната) и намали данъците с цели 24%. Надеждата беше, че не всички ще се възползуват от тези пари само за задоволяване на личните си нужди. И наистина много фирми и личности използуваха средствата за технологично обновление и разширение и това рязко дръпна икономиката напред. Социализмът беше ретроградно смешен в онзи момент. Какво е направил Рейгън по онова време разбираме едва днес от световната икономическа криза, но американците тогава също рязко дръпнаха напред в темповете на своето развитие.
Всичко това очевидно е отчаяло напълно руснаците и тогава те са измислили решението, което днес още дава отровните си плодове в Русия и съсипа напълно прехода на България. Социализмът няма шансове за развитие. Това са решили те. Справка – примерно, при смотания ахмак Егор Гайдар, когото Елцин направи дори министър-председател.
В началото на реформите руснаците дойдоха тук, махнаха Тодор Живков и когато решиха, че перестройката не върви, защото социализмът няма шансове за развитие – насадиха тъпата си формула на отчаяно предателство – „пълна либерализация на икономиката и моментално освобождаване на икономическия живот от всякаква държавна намеса”. Това „гениално неолиберално икономическо решение” те се опитват вече 20 години да внедряват тук с ръчичките на всякакви по своя политически цвят правителства. Но, да спрем дотук и да оставим хората на мира, за да се върнем към принципите. Това либерално решение е убийствено погрешно за икономиката на социализма и може да придаде само временно ускорение и облекчение на капиталистическата икономика. Това днес се вижда много ясно от всички, но недейте да мислите, че още тогава много хора не го знаеха. Напротив, знаеха го. Само, че – не само, че не ги послушаха – изобщо не ги попитаха!
Руснаците дойдоха тук с готов модел за бързо решение и не се интересуваха изобщо от идеите и мисленето на подготвения за това кадрови ресурс на държавата. Тези хора само щяха да им пречат и те затова ги махнаха. Вместо тях всякави там „нови лица”, ахмаци на средна възраст и непокварени пикльовци бяха спуснати с парашутен десант в управлението на държавата. Защо стигнахме дотам ли? Защото ние само искахме да въведем пазарни принципи в социалистическата икономика, а руснаците използуваха това, за да ни пробутат един много „по милиционерски тъп” модел – те бяха решили бързо да превърнат в капиталисти напълно неизвестни в публичното пространство свои хора, чиято основна трудова характеристика беше тяхната пълна и свежа маскировъчна зеленина – те не бяха постигали досега нищо съществено през живота си. Освен, разбира се, да влязат в някакъв таен кадрови милиционерски списък. Защото повече от очевидно те бяха дистанционно контролирани, управляеми и внушаеми. Е, тези тайно списъчни, недоказани от живота хора щяха, според очевидния руски ужким „таен, но добър” замисъл, да изтеглят напред държавата и там още каквото покрай това има за изтегляне. А онези, които можеха да им попречат, бяха превантивно премахнати от държавните лостове. Милиционерска им работа. Резултатите от това днес са пред очите на всички ни. Но, упорството за тяхното легитимиране и бъдещо развитие съвсем не е изчезнало.
И така нататък. Опитах се да бъда кратък по тази твърде дълбока тема за външната намеса в живота на държавата, но това не е никак лесно. На който е стигнал дотук – благодаря за вниманието.
Редактирано от - ламбен на 07/3/2010 г/ 08:44:28
- за стихчето 
, няма как да вярваме, че протестите бяха спонтанни. При толкова агенти в медиите, какво друго можеше да се очаква. Естествено, организаторите бързаха, че току виж полицията ги изпреварила с разкриването на убиеца. Оказа се обикновено битово убийство. Да си спомняте агентът да се извини за отвратителното заглавие, обвиняващо всички нас в убийство? 
Гражданското общество е такова "животно" , което се "навървя" в комплект с дисидентите в себе . На тях , то дава и своето Доверие , те да го поведат , в случая , срещу самозабравилата се плутокрация . Подир нея , иде реда и на олигархията , срещу която То трябва да има водещата сила , но вече като Партия . Няма ли своите Дисиденти , обществото на Гражданите винаги ще бива , като всяка общност на интереси - на любителите на кисело мляко или редовите реститутки , в пример . Иначе , дописката е компилация от "наброски" за случки от близката ни история , докато се роди способно на Политика , Гражданско Общество ... 
