Думите имат метафорична сила не само поради напъни на въображението, а и поради очевидности, натрапвани от действителността. Затова много метафори изглеждат плоски, но за сметка на това - пределно ясни. Такива със сигурност са метафорите с думата "дупка", отнесени към факти и събития тая седмица у нас. От дупките по улиците през дупките в бюджета до дупките в правителството и опозицията се нижат просто разбираеми образи за държавата. Обяснява ги старият виц за оня чужденец, чиято кола пропаднала в голяяяма дупка на пътя. Той подхвърлил на катаджията, че в неговата страна около такива места поставят сигнални флагчета и ограждения. На което нашият отвърнал: "И тука е така; затова още на границата се веят едни голеееми флагове, а има и ограда."

Вицът беше популярен преди трийсетина години; най-вероятно идваше по линията на СИВ от братския Съветски съюз. Актуален е и днес, когато България е в Европейския съюз, а на границата са останали само големите флагове с новия герб и рехавите ограждения на старата държава.



Че държавата ни така или иначе представлява голяма дупка,



не е съждение на зловидци, друсащи се по пътищата и улиците на Родината. За здравомислещите хора то е тривиално описание на факт, поради което мнозина се опитват да се измъкнат от нея, следвайки по-предвидливите, правещи това вече двайсетина години. Че така дупката чисто демографски се разширява и става по-дълбока, е несъмнено. Но те трудно могат да бъдат обвинявани, тъй като далеч по-ефикасни усилия за това разширяване и задълбочаване полага самата българска държава. Тя също емигрира с тъпа последователност от мястото си, за да превърне името си в просто обозначение на територия.

Истерията тая седмица около кризата и мерките в стил "мозъчна атака" да се излезело от нея са поредното доказателство за този емигрантски манталитет. Той господства в държавата дори когато в правителствата се мотаят върнали се "на полза роду и заради СV-то" емигранти. Сегашното правителство не прави изключение, макар да бе избрано донякъде с надеждата, че ще закърпи продупчената държавност. След няколко забележителни медийни акции, които показаха решителността му, то вече е изправено пред задачата да запълва дупката в бюджета. Не само то е виновно за нея.

Ала аксиомите, следвани при решаването на тая задача, показват, че надали ще се направи нещо по-различно от това, което се върши вече двайсет години: разширява се дупката. Тези аксиоми имат почти религиозно звучене. То струи от исото на псалтовете в храмовете на либерализма, играещи светски икономисти предимно в неправителствени организации с каканиженето: "Държавата е лош стопанин". Затова трябвало да има раздържавяване и по-нататъшна приватизация - до дупка. Така тия дни бе пресметнато и съответно предложено от КРИБ (Конфедерация на работодателите! и индустриалците!! в България!!!), че ударната приватизация щяла да донесе докъм три милиарда лева. Горе-долу толкова биха стрували пощите, "Булгартабак", ТЕЦ "Марица-изток", летище София, пристанищата във Варна и Бургас, ВМЗ "Сопот" и т.н. до държавните остатъци в електроразпределенията, флота, "Слънчев бряг" и Пловдивския панаир. Това предложение на КРИБ случайно съвпада с предизборните обещания и антикризисните мерки на ГЕРБ (Граждани! за европейско развитие!! на България!!!), както и с опита на "Синята коалиция" във въвеждането на либералната ортодоксия.

Но също така съвпада и с някои от причините, разширяващи дупката тъкмо в държавния бюджет. Хора, които нямат дупки в паметта, лесно ще схванат, че за известно време бюджетната дупка може да бъде и репризирана, но скоро ще зейне още повече. Така както зейна след масовата приватизация, фондовете и РМД-тата. Тук няма как да не се отбележи, че единствената парламентарна партия, която в предизборните си послания се заканваше да национализира, мълчи по тоя въпрос, докато иначе принципно подкрепя правителството.



Вероятно зад това мълчание на "Атака" стоят дупки в паметта -



не толкова на избирателите, които по правило не четат предизборни програми, колкото на лидера на партията.

Гузно се спотайва и опозицията. Впрочем спотайването е общо за цялата политическа върхушка. Тя се върти във всякакви проекти за излизане от кризи, но не посяга към най-простото. Това засяга една друга причина за дупката в бюджета - плоския данък. Никой не посяга към него. А и как да посегне? Да сте забелязали напоследък някому във властта или опозицията да хрумва, че бюджетът би могъл да се понапълни с връщането на прогресивното облагане? Да сте срещнали ония закани за данъчни проверки на недвижимости и движимости над 500 000 лв.? Да сте усетили държавническа загриженост, че национално отговорният капитал (тая квалификация се роди тъкмо от мъдреците в БСП) инвестира преди всичко в предмети за личния си лукс, не броим ли вложенията в естетическата хирургия и в банковите трезори на финансови оазиси между остров Аруба и кантона Цуг?

Не сте и скоро няма да забележите. Не само защото ще е малоумно, както мисли министър Дянков. А защото следствие от безогледната приватизация бе обогатяването на една тясно свързана с всички политически сили прослойка, движеща се удобно от правителство в правителство с лостовете на предизборното финансиране и управленското лобиране. Нейната мечта за нисък и равен за всички данък бе реализирана при управлението на божем лява партия, която с доста основания се обвинява за кризата, но не и с най-плоското, което би я уличило в престъпление към държавата - именно плоския данък. Липсата на подобно просто обвинение е най-показателно за дупката, в която се намира политическият ни живот.

Другият живот не е толкова интересен с оглед на метафорите около дупката. Бездруго свършва в такава, а за модерните жители на по-големите градове издимява през комина на крематориума. Впрочем и той следва да бъде приватизиран - няма как да не е печалба при състоянието на нацията.