След посещението на турския министър на външните работи Давутоглу е редно да си дадем сметка как са се развивали отношенията между България и Турция в последното десетилетие. Хубави са постигнатите договорености в областта на енергетиката, но има и други въпроси, които заслужават внимание.

От 2001 г. в правителствата на Симеон Сакскобургготски и Сергей Станишев българската политика по отношение на Република Турция бе доминирана и определяна от ДПС. Турция свикна винаги да получава каквото иска безпрепятствено. ДПС се утвърди като инструмент за влияние на турската държава във вътрешнополитическия живот на България. Анкара активно съдействаше на ДПС да монополизира вота на българските турци. Тази политика създаде гнезда на етническо разделение и напрежение в някои райони на страната. Турция подпомагаше изселническите организации на българските турци, мобилизирайки гласоподаватели за участие във всички видове български избори. Турски дипломати, депутати и министри участваха в митингите, мероприятията и дейността на ДПС. Турски политически и икономически фактори съсредоточаваха ресурси в "обръчите от фирми" около Ахмед Доган, като превърнаха ДПС в "държава в държавата". Създадоха условия за развихрянето на особен вид ориенталска корупция. На всичкото отгоре последните два български кабинета дадоха безусловна и безрезервна подкрепа за турското членство в ЕС.

Първото официално посещение на премиера Бойко Борисов в Турция в края на януари беше сериозно предизвикателство пред новия кабинет. Резултатът от него обаче даде ясен сигнал, че политиката по отношение на Турция е претърпяла промяна. Първо, ясно беше казано, че българо-турските отношения не се нуждаят от посредник. С други думи, ДПС беше делегитимирано като приемлива трансмисия на турски интереси. Липсваше обаче продължение на тази тема при посещението на турския външен министър у нас, а тя трябваше да бъде поставена дори с още по-голяма категоричност. Заявката трябваше да бъде - Турция да престане да се намесва във вътрешнополитическите дела на България чрез Движението за права и свободи. Отделен е въпросът, че за да бъде пълен ефектът от тази политика, на България й е нужен избирателен кодекс, който да регламентира всички видове избори, да премахне изборния туризъм, контролирания вот и изборната корупция. Както и да се предприемат действия в посока разследване и разкритие на корупционните механизми около Ахмед Доган и бившите министри на ДПС.

Второ, позицията на предишните две правителства за безусловна подкрепа на турската кандидатура за членство в ЕС бе заменена с придържане към общоевропейския подход за преговорите като процес с отворен край, чийто резултат не може да бъде предварително гарантиран. България има нужда от стабилен и предвидим съсед в лицето на Турция и точно затова е длъжна да подкрепя реформите по европейски образец в югоизточната си съседка. Но голям дял от тези реформи са все още незавършени - светският характер на турската държава е все още "под надзора" на армията, страхът от териториален разпад под натиск на малцинствени групи кара Анкара да не зачита част от правата на тези малцинства, на неравностойно отношение са подложени и хората с различна вяра, все още нерешен остава въпросът с признаването на арменския геноцид, Турция продължава да има неразрешени териториални спорове с две държави, членки на ЕС - Гърция и Кипър.

Списъкът може да бъде продължен, но не това е целта. В основата на всички тези нерешени проблеми лежи турската национална доктрина от 1908 г., т.нар. доктрина "Ататюрк". В нея откриваме стремеж към налагане на единна националност на всички граждани на републиката, които могат да бъдат само турци. А гарант за защита на конституцията е турската армия.

С подобен подход Турция няма как да се превърне в част от обединена Европа. Това бе разбрано и от турския политически елит след военния преврат от 1980 г., като се започна търсенето на нова основа за европеизация на Турция. Това търсене минава през много етапи от Тургут Йозал до сегашния т.нар. консервативно-демократичен проект на управляващата АКП. Това, на което се стъпва обаче в днешно време, са опитите турската политика да черпи легитимност от историята и практиката на Османската империя. Според думите на същия външен министър Мехмед Соколович се е издигнал толкова високо в йерархията на Османската империя, защото е бил еничар, иначе е щял да си остане обикновен босненски селянин. Или изказваната увереност, че всички държави на Балканите може да имат своите столици, но в същия момент всички имат една обща столица - Истанбул.

Търсенето на политически основания в Османския период няма по никакъв начин да помогне на Турция да се превърне в част от европейското пространство. Османската империя като държавност е претърпяла пълен провал. Проблемът е, че подобно поведение съдържа претенции, които са дълбоко неевропейски. Европейското развитие е пълно с истории на зависимости от всякакъв вид, разпаднали се империи, етнически и териториални конфликти. И ако обединена Европа е възможна днес такава, каквато я виждаме, то е, защото всички стари претенции са били оставени настрана и заменени с друг ценностен избор.

Трябва да си дадем сметка, че България сама едва ли има ресурса да отстоява и наложи подобна политика. Но българският национален интерес в случая съвпада изцяло с този на Гърция и Кипър. Затова с общи усилия и координация подобна политика, включително и с участието на Румъния, може да разчита на успех.