----

Стефка Янорова изпълнява една от ключовите роли в стартиралия наскоро по BTV български сериал "Стъклен дом" на Димитър Митовски. Завършила е френска гимназия, а през 1993 г. - класа на Крикор Азарян във ВИТИЗ. Играе на сцената на Сливенския и Плевенския театър, след това в Сатиричния, от почти година е в трупата на "Армията". Участва в хитовия на времето сериал "Дунав мост", в "Опашката на дявола", "Врабците през октомври". Виждаме я и в най-новия български филм "Мисия Лондон".

------

- Вашата роля в сериала "Стъклен дом" е една от централните. След излъчването на първия епизод беше обявено, че са го гледали милион и половина зрители. Коя е вашата "мерна единица" за успех?

- Смея да кажа, че "Стъклен дом" е сериал от нов тип, а доколко ще се окаже успешен, ще съдим не от това кой го харесва и кой не, а колко зрители ще го гледат. Спомням си, че навремето, когато свърши излъчването на "Дунав мост", където играх кръстницата, се получи като на избори - хората се бяха разделили на "за" и "против" филма, обаждаха ми се приятели и ми казваха: "Честита победа!". Така или иначе, факт е, че сериалът беше много гледан. Що се отнася до "Стъклен дом", до момента са заснети 14 епизода и ако поддържаме зрителския интерес, ще продължим да снимаме.

- Едва ли е случайно, че сериалът се появява в момент, когато зрителят избира главно между турски и турски сериал.

- Не знам дали той се явява алтернатива на нещо, но по отношение на българските телевизионни сериали зее празна ниша. Няма какво да се заблуждаваме - телевизията е тази, която е най-близо до нас. Затова е време да се появят качествени наши сериали и хората, избирайки, евентуално да се спрат на българското.

- Има ли отзвук сред хората? Вие усещате ли такова нещо?

- Виждам едно огромно любопитство. Като вляза в някой магазин например, все ще се намери някой да ме разпитва за подробности около филма. Намирам това за нормално, защото актьорът става известен, най-вече участвайки в сериали, понеже телевизията е във всеки дом, а не толкова с ролите си в киното и театъра.

- Вашата героиня в сериала е малко семпла, харесва ли ви?

- Много си я харесвам - фризьорката Ваня. Непрекъснато гледа романтични драми и самата тя е голяма романтичка, освен това изключително държи на семейството. А тръгвайки да търсим причините за всичко, което става в държавата ни, трябва да започнем от семейството. Преди две години бях на един фестивал на късометражния филм в Париж. Късно вечер прожектираха по 3-4 български филмчета. Забелязах, че и трите вечери в салона влизаше един много възрастен господин с патерици. Първо си помислих, че е влязъл да се стопли от зимния студ, но той се появи и втората, и третата вечер. Накрая не издържах и отидох да го попитам на какво се дължи този интерес. Тогава той каза нещо, което много ме развълнува: "Опитвам се да разбера как оцелява човек, когато трябва да си смени ценностната система". Имаше предвид прехода у нас. Изведнъж осъзнах, че за 20 години никога не съм си задавала този въпрос - дали защото съм бързала да оцелявам, не знам.

- Молът е основен герой във филма. Метафора на какво е той?

- Молът е една микродържавичка и начинът, по който функционира, е донякъде показателен за това как функционира самата държава. Той е и метафора на нашето общество. Толкова години бяхме затворени и сега изведнъж всички тръгнаха да се захласват по лъскавото, по луксозните витрини, у българина дори се зароди алчност да притежава повече и повече материални неща. Известно е, че в събота и неделя хора от и извън София идват в мола просто на разходка, молът вече се наложи като някаква забележителност, за съжаление, предпочитана пред галерии, музеи, театър, кино.

- Сама казвате, че много обичате старото ни кино. За кой от нашите нови филми се радвате, че е български?

- Филмът, който истински ме разтърси, е "Източни пиеси", игралният дебют на режисьора Камен Калев. Филм, в който не са вложени никакви държавни пари, за което шапка свалям на режисьора и на целия екип. Освен това с приятелки гледахме "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" на Стефан Командарев и през цялото време си искахме една от друга носни кърпички.

Родното ни кино премина през един период, когато абсолютно всички български филми бяха за мутри, за прехода, за това колко гаден е комунизмът, пък видите ли сега - светлата демокрация. Тази проблематика обаче се изчерпа много бързо и вече, слава богу, се връщаме към истински значимите теми - за любовта, човещината.

- Зрителите ви познават и като театрална актриса. Казвате, че трябва да се поставят на сцена повече класически пиеси. За съвсем друг тип спектакли обаче се вият дълги опашки пред билетните каси.

- Разбирам какво имате предвид, но не искам да коментирам. Аз също участвам в един спектакъл, доста мъчителен за организация - "Тапетите на времето" на проф. Юлия Огнянова, който има лошия късмет да се играе в театър, където не му е мястото. Ясно е, че хората идват в Сатирата, търсейки определен тип постановки. Точно затова е добре да го има и едното, и другото, а зрителят вече сам ще избере това, което на него му импонира. Най-важно е да влезе в театъра, защото дълбоко вярвам, че изкуството възпитава. Ние, артистите имаме мисията поне малко да възпрепятстваме онези, на които им е угодно да водят "конспирация" за оглупяването на народа ни, за да го манипулират по-лесно. От друга страна, вярвам, че българинът, освен че винаги е оцелявал на инат, има много здрав корен и няма лесно да се подлъже и да обърне гръб на истинските ценности.

- През май се раздават статуетките "Аскеер" 2010. Питам ви като актриса, която е била в журито за определяне номинациите - оправдано ли е според вас да има награди само затова да има награди?

- Мисля, че да. Първо, тези награди дават повод на вас, медиите, да обърнете внимание на хора, които иначе често остават извън полезрението. Например в провинцията се правят много качествени спектакли, които не биват забелязани само защото се случват в театри на 300 или 500 км от София. Но наградите имат смисъл не само за това, а и за да се поощрят актьорите. Всички си мислят, че да си актьор е песен, но няма такова нещо.

- Кои са вашите спектакли фаворити?

- Гледах скоро "Цар шушумига" в Пазарджишкия театър и страшно ми хареса. В София пък се случиха "Вишнева градина" на проф. Крикор Азарян, "Да отвориш рана" на Иван Добчев, "Приятнострашно" на Галин Стоев, "Козата или коя е Силвия?" на Явор Гърдев. Дано не пропусна някой. Определено смятам, че в театъра вятърът на промяната вече подухна.

- Още няма година, откакто сте на щат в трупата на "Армията". В свои води ли сте вече?

- Определено. Това е театърът, заради който изобщо тръгнах да ставам актриса. Навремето, като ученичка в Стара Загора, посещавах един театрален кръжец - "Слово, мимика, жест" - и всяка събота и неделя нашият ръководител Петър Бонев ни водеше на театър в София. Когато гледах "Г-н Пунтила и неговият слуга Мати" на Леон Даниел, толкова се впечатлих, че си казах: "Ето такава искам да бъда". Затова имам сантимент към "Армията", почти любовни тръпки.

- По друг повод изказвате притеснението си, че българското слово започна много да се занемарява и от сцената.

- Да, но не само. Забелязвам при младите хора една много неблагоприятна тенденция - те масово говорят на полубългарски, полуанглийски, с "лафчета" от интернет. Нищо страшно не би имало в това, ако те принципно не се затрудняват да използват родния си език правилно, но за съжаление не е така. Причините да се стигне дотук, разбира се, са комплексни. Аз самата побеснявам, като видя в някой ежедневник куп правописни грешки. Ние много обичаме да неглижираме неща: "А бе, какво толкова е станало!". Да де, но това се трупа и в следващия момент проблемът вече е огромен.

- Това, което казвате, има ли нещо общо със страстите гимназиални около дъщеря ви? Тя е тийнейджърка, нали?

- Да, тя е седмокласничка. Ще ви разкажа един случай. Преди две години с дъщеря ми минахме покрай участници в някакъв митинг и те пееха песни от рода на "Край Босфора шум се вдига". Питам я: "Ти знаеш ли тая песен?" - "Не", "Знаеш ли еди-коя си?" - "Не". Като се прибрахме, взех учебника й по музика и се хванах за главата: банани по пижами, Кума Лиска искала да става миска и там някъде, между другото пъхнати две народни песни.