"Под натиска на Европейския съюз нашите братя в Македония бяха принудени да се откажат от вероучението в училище", ми каза наскоро йеромонах Василий. И ме хвърли в почуда. Замислих се дали наистина ЕС е в състояние да се намесва така директно в църковните дела на страните кандидатки. Спомних си за срамния разкол в Българската православна църква и неговите политически проводници, които се бяха самопровъзгласили за изключителни представители на "европейскостта" у нас, но това не ми се стори убедително доказателство за външна намеса. Факт е, че на Църквата тогава бе нанесен силен удар и тя бе умаломощена за десетилетие напред, но



врагът бе с демонично балканско лице на класически лумпен от прехода,



а не с униформените очилца на брюкселски инквизитор.

Проучих случая с Македония. Преди година, тъкмо в навечерието на православния Великден конституционният съд в западната ни съседка отменя чл. 26 от закона за основното образование, с който се разрешава преподаването на вероучение в училище, като изборен предмет. Магистратите решават, че този текст противоречи на светския характер на македонската държава, записан в конституцията. Решението предизвиква силно обществено недоволство, тъй като 70% от децата вече изучават предмета от няколко месеца. Остра е и реакцията на религиозните общности.

Вносителите на проекта за въвеждане на вероучението - управляващите от ВМРО-ДПМНЕ, осъждат решението на конституционните съдии като "неразумно и политически мотивирано". Така и не става ясно обаче от кого са мотивирани съдиите. Частичен отговор на този въпрос се съдържа във факта, че либералите са единствените, които приветстват отмяната на вероучението. Либерално-демократическата партия всъщност е инициатор на питането до конституционния съд. Тя е член на Либералния интернационал от 1994 г. и привилегирован партньор на европейския Алианс на либералите и демократите - третата по влияние група в европейския парламент. Преди две години в македонската столица се проведе конференцията на либералните партии от Балканския регион, в която взеха участие и наши представители от ДПС и НДСВ.



Постепенно европейската връзка става по-видима,



но продължава да е все така косвена. Навярно йеромонахът знае повече.

Мощта на всеки интернационал се крепи върху изличаването на националните различия и традиции, част от които е и религията. "Машината за стандартизация", както един френски социолог нарече Европейския съюз, съвсем естествено се стреми към същото - заличаване на националните особености в името на общността. ЕС инстинктивно се стреми към унификация както на правилата и законите, така и на обществените отношения, ценностите и културата. Този процес евфемистично се именува "хармонизация", за да се наблегне на положителното. Същевременно Църквата със своя консерватизъм се явява пазител на националното своеобразие и в известен смисъл обективен разграничител между християни, мюсюлмани, юдеи и т.н. Макар да проповядва толерантност към вярващите от други изповедания, Църквата сама по себе си е знак за принадлежност, отличителен знак. В този смисъл съществува генетично противоречие между двете институции - ЕС и Църквата.



Фундаментално противоречие има и в проповедите им



Докато европейският храм е съграден върху принципите на свободния пазар и културата на консумативното общество, Църквата проповядва смирението, въздържанието, а в православието и една определена нищета като основни християнски добродетели. Не бива да се пренебрегва и чисто политическият залог на това противопоставяне. Стремежът на Брюксел е в бъдеще да се разшири и към нехристиянски държави като Турция и всякакви религиозни съображения биха препятствали подобни амбиции. Поради тази причина някога позоваването на християнското наследство отпадна от окончателния вариант на проекта за Европейската конституция на Жискар д`Естен.

Чисто нормативно двете институции съжителстват мирно. Още в края на 80-те години на миналия век тогавашният президент на ЕК Жак Делор създава Диалога с религиите, църквите и нерелигиозните организации, осъзнавайки необходимостта от духовно измерение на европейската кауза. Неговите наследници на поста - Жак Сантер, Романо Проди и настоящият председател Жозе Мануел Барозу, доразвиват този механизъм за диалог. В договора от Амстердам (1997г.) за пръв път е уреден статутът на тези общности. В него е записано, че "ЕС признава и не оспорва статута, с който се ползват по силата на националното законодателство църквите, религиозните и нерелигиозните организации." В Бялата книга за европейското управление от 2001 г. църквите и религиозните общности също са упоменати като полезни за гражданското общество. В Хартата на човешките права изрично се казва, че "всеки човек има право на свобода на мисълта, съвестта и религията. Това право включва свободата да променя своята религия или убеждения и свободата самостоятелно или в общност, публично или частно да изповядва религия или убеждения чрез богослужение, обучение, обреди и ритуали". Най-подир в прословутия Лисабонски договор също се въвежда идеята за диалог между европейските институции и църквите, религиите и нерелигиозните общности.

Европейската комисия не може да отиде по-далеч от тези пожелателни формулировки, тъй като на практика няма компетенции да определя отношенията на държавата с църквата нито на национално, нито на европейско ниво.

Равните права, които ЕС признава както на религиозните, така и на нерелигиозните общности обаче



създават нездрава конкуренция помежду им



Наскоро европейското електронно издание EUobserver открехна завесата за нов зараждащ се спор между масонството и църквите. Изданието цитира бившият велик магистър на Великия Ориент на Франция Жан-Мишел Кийярде, който призовава масонските ложи в цяла Европа да се обединят "срещу влиянието на религиозните организации в европейските институции" и "за налагането на общо европейско гражданство". Съвсем не е сигурно дали църквите и в частност Българската православна църква ще са в състояние да устоят на този мощен лобистки натиск.