--визитка--

Йордан Ефтимов е роден през 1971 г. в Разград. Завършил е Класическата гимназия и българска филология в Софийския университет. В момента е главен асистент по теория на литературата в Нов български университет. Автор е на книгите "Антична литература" (2001) и "Модернизъм" (2003), както и на монографията "Опроверганата добродетел. Опити върху Цветан Марангозов" (2008). Преди броени дни излезе и последната му книга "Двойното дъно на класиката".



- Г-н Ефтимов, още миришеща на мастило, последната ви книга се определя като "скандална". Кое я прави такава?

- В "Двойното дъно на класиката" съм включил 10 мои студии върху български т.нар. училищни класици. Издадох я в издателство, което по принцип не се занимава с учебници, именно за да подчертая, че моите разсъждения върху творбите и проблемите не претендират за официозност. Това е книга за четене, не за учене, тя е предназначена за широка аудитория и не виждам какво скандално има във факта, че за класиците, за известните литературни творби може да се пише атрактивно, на достъпен език. Акцентирал съм на самите текстове, без да закачам фигурата на автора, биографията му. Гледал съм да се съобразявам с различните контексти, в които съществува дадено произведение, защото то не е едно и също пет години по-късно и сто години по-късно. Т.е. в рамките на времето един и същ текст се променя дори в очите на своя автор. Вижте одата "Левски" на Иван Вазов. Не случайно съм я включил в книгата, тъй като самият поет е правил по нея генерални редакции, съкратил е 43 стиха, по различни исторически и естетически съображения. Ето, това ме интересува - да разбера защо именно ги е съкратил.

- И?

- Ами защото е бил силно повлиян от романтизма, когато ги е писал. В тях се говори как Апостола е бил окован във вериги, как паяжини са се вплели в косите му, как палачът го измъчва, дамгосва го с нажежено желязо - и всички останали готически страхотии. Махнал е тази част от одата, по простата причина че не отговаря на историческата истина. Левски никога не е бил измъчван. И Вазов е знаел това. Второ, написана по този начин, творбата предизвиква жал, съчувствие, състрадание, но не и патриотичен патос. Съобразил е и това. Така че говорим за сблъсък между естетическата доктрина на Вазов, която идва от Франция, и българската публика, която е била по-непосредствена като възприятия.

- Има ли в родната класика наложени стереотипи, които в дългосрочен план оказват негативно влияние?

- Йовков. Клишето е, че е реалист. Не е реалист. Да не говорим, че да си "реалист" не е нещо кой знае колко добро, само соцестетиката го изкарваше такова. Не е и психолог - друг мит. Да не говорим, че е от авторите, които налагат бедността като положителна нравствена характеристика. Много ме занимава и болестта като разбиране. Наложило се е, че туберкулозата и въобще болестите на белите дробове са свързани с по-възвишените натури. Анализирал съм и темата за меланхолията през Възраждането през творчеството на Славейков, който я изкарва един вид "модерна болест" и я определя като "да искаш нещо, но да не знаеш точно какво". Пак през класиката се прокарва и друг модел - че не е задължително да си чел много, за да пишеш добре. Че творчеството трябва да произтича от някакъв самороден твой гений. Че писателят е някой, който наблюдава, да не кажем "шпионира", околните, седи (обезателно нощем!) и нещо там пише (това идва от Далчев). Аз пък съм категоричен, че не фолклорът е в основата на литературата, а по-скоро преводите, които предполагат трудолюбие, интелектуално усилие, въобще имат друг вид натрупвания. Да, днес може да се спукваме от смях над преводите на Вазов, които са наивни и нескопосни, но и лошите преводи са ценни, тъй като дори с кривото разбиране на оригинала пораждат културен продукт. Трети парадокс - българската култура е фиксирана върху женската красота, това идва от дебелите томове, но е навлязло в гротескни форми в ежедневието ни. Особена е и идеята за престъпника, неговото поетизиране - и то не е от днес. Затова смятам "Индже" на Йовков за важен разказ - как лошият разбойник става добър. Да, ама за него е писал и Раковски. И двата образа са коренно различни.

- Кой може да посочите като най-актуален от класиците?

- Димитър Димов. Той разказва за това как се изкарват пари, за пътя към забогатяването, за хората, които се издигат от дъното, за това какво правят онези, които се замогват, но продължават да мислят като бедняци. Той е типичен автор на буржоазния роман. И е супер актуален в наши дни. Героите му от "Тютюн" буквално оживяха в съвремието ни в лицето на много хора, които първо са били слуги на номенклатурата, после станаха фабриканти, обаче си останаха с мисленето на слугите, въпреки че вече са богати хора. Та ето - Димов е психологът. Той психологизира не само на база материален успех. Пише и за морфина, за търсенето на утеха в изкуствения рай. Друга наболяла в наши дни тема. Мен искрено ме удивлява това колко актуално може да звучи българската класика, ако се взрем в нея. Вземете турските сериали. Че на фона на техните теми и сюжети "Под игото" си направо модерна литература.

- Как се промъква в този лабиринт съвременният писател?

- Именно клишетата са станали причина в България писателите винаги да искат да са "мъдри". По отношение на хората на перото е наложен зловредният стереотип, че трябва да си гледат писането и да нямат обществена позиция. Някак се смята, че не може да си едновременно поет и политик. Затова никой не умее да пише атрактивно за обществените процеси. Самоиронията, шегата, закачката, майтапът, онова, което би развеселило читателя, би го трогнало, напълно отсъства. Друга крайност е бунтарството, но и то е псевдо. Тези, които се опитват да пишат по-експериментално пък, са наясно, че това силно ограничава аудиторията им. Така че всеки си избира - или да пише по-просто, на ръба на булевардната литература, обаче да се продава, или да си отвоюва възможността да експериментира, като чрез социалното си поведение си осигури популярност. Като да речем Любомир Левчев, който не е лесно смилаем за широкия читателски кръг, но всеки го знае.

- Как реагират студентите на понякога радикалните ви тези?

- Те просто искат да бъдат заинтригувани. Не може да им кажеш за някой автор отпреди сто години, че чисто и просто е велик, и точка. Но ако започнеш с "А бе, знаете ли, че в българската литература има наркомани?" - аудиторията е твоя. Изненадват се и наистина прочитат "Осъдени души". Или ако им кажеш, че нашата класика е ориентирана около темата за мъченията... Тогава, за да разберат как е станало така и вярно ли е - започват да четат Вазов. Няма друг начин да разбиеш клишетата от средното училище. Колкото и да ги мислим за информирани и отракани, младежите неизбежно са попили въпросните глупости.

- Защо напоследък се получава така, че за съвременната литература се говори с повече клишета, отколкото за класиката?

- Оказа се, че самите съвременни писатели са склонни да играят тази игра. Иди кажи на някого нещо невинно като комплимента, че пише "леко". Той няма да мигне цяла нощ от обида и ще те отминава, като те срещне на улицата. Гледам как 20-годишни хлапаци говорят за литературата като Антон Дончев, т.е. за тях писането не е нормална почтена работа, а някаква божествена институция. А най-много се потрисам, когато започнат да говорят за "държавна помощ". Как, видиш ли, трябва данъкоплатците да подпомагат "високото изкуство". При положение, че хората най-вече искат да са здрави и да имат по-добри пътища. Ето затова е и този високопарен език винаги, когато става дума за книги. Той идва от опасението, че може да принизиш това, за което говориш, че едва ли не ще измениш на занаята, че няма да изглеждаш достатъчно солидно. Имам чувството, че медиите направо се страхуват от нас, критиците. Като кажеш, че си литературовед, се предполага, че ще пишеш скучно и неразбираемо. С ръка на сърцето, в повечето случаи това е самата истина. Така практически няма откъде човек да почерпи нормална информация за текущата литература. А иначе, ако се замислим, по-голяма е частта на хората, които си купуват книги, отколкото на онези, които ходят на приеми. Обаче и те си вземат вестници със светска хроника, тъй като им е разказано интересно кой с коя булка е бил. Според мен критиката трябва да се поучи от този начин на говорене. Ама кой ще рискува с такива рецензии...