|
| Румен Бояджиев |
- Г-н Бояджиев, известен сте с това, че освен езика на музиката добре владеете и словесните експресии. Какво е чувството, откакто ФСБ подари онлайн албума си на своите почитатели?
- Като усещане бих могъл да оприлича това на емоционална лавина. Очаквахме нещо подобно, но лавината се оказа много по-мощна и възторгът до голяма степен ни остави без въздух. Слава Богу, не в смъртоносния смисъл. По принцип не можеш да създадеш музика, без да виждаш пред себе си конкретни човешки образи и съответно как реагират те на твоето послание. Както казват специалистите по реторика, когато искаш да си сигурен, че си задал правилен въпрос, първо трябва да предположиш неговия отговор. И тогава да попиташ, защото вече си сигурен в това, което питаш. ФСБ бяхме сигурни в това, което сме направили. Този албум е резултат от събираните двайсетина години опит и въздържание и ето че сега се яви като една нова комуникация между нас тримата с Константин Цеков, Иван Лечев и с хората.
- Но на вас като че не ви липсват толкова живите концерти и публиката, колкото на Иван Лечев?
- Така е, аз мога и без това. За мен тази тръпка е по-скоро ритуална, отколкото всекидневна необходимост. Искам да кажа също, че лавината, която се струпа върху ни, е толкова парадоксална, колкото съществуването на ФСБ въобще. Никога не съм си мислил, че ФСБ може да бъде обществен феномен, да обединява стотици хиляди хора. По някакъв необясним за мен начин явно докосваме чувствителни струни в душите. Хората усещат, че в това, което правим, няма измама, манипулация и най-вече няма крайна търговска посока. ФСБ никога не е било комерсиална структура, никога не сме се изкушавали да прибягваме до плейбек или да се правим на смешници пред хората.
- Договорихте ли с Пловдивската община датата на предстоящия ви концерт?
- Един от концертите ни в Пловдив ще бъде в Античния театър. Датата, за която говорим, е 1 септември 2011-а. Идеята е да свирим с Пловдивската филхармония, което е чудесно, понеже нашата музика носи класическото от рока и звучи универсално. Винаги сме мечтали за това усещане и такава възможност. За един музикант няма по-голямо предизвикателство от "вечния механизъм" - симфоничния оркестър. Това е допир до Космоса.
Преди концертите ни в НДК на 12 и 13 декември 2010 г. ще бъдем във Варна, Бургас и Пловдив с различна програма. Сега репетираме за нея, за да можем да изсвирим на живо песните от новия си албум.
- Ще продължите ли и в бъдеще да пишете аранжименти и да правите музика за филми както досега?
- Аранжименти едва ли, музика за филми - твърдо да. От десет години се занимавам с кино, и то не само с музика, а със специфичния за него звук. Партньорът ми Валентин Кирилов е много известен български звукорежисьор. Навремето той ми каза: "Ако искаш да направим нещо полезно за българското кино, нека помогнем на звука му." Става дума за специален триизмерен звук, знаете как е в кината: сложни формати, съраунд и т.н. Това си е едно звукозаписно предизвикателство. Едно че на мен винаги ми е било интересно, а и така си спестих някои доста неприятни ситуации през тия години.
- Какви например?
- Имам предвид пошлостта, чалгата... Невъзможно е да игнорираш онези, които се изявяват в сферата, в която и ти работиш. Докато аз успях да се спася от това да контактувам с такива хора и да се съхраня за каузата ФСБ. Същевременно мнозина музиканти се принудиха да направят сериозни компромиси, за да могат да си запазят професията. Одеве ме попитахте за аранжиментите. Търсенето на подобна дейност през тези години се превърна в клише от арабски, сръбски, гръцки и ориенталски интонации, с което човек с класическо образование едва ли би могъл да се примири. И немалко мои колеги се преориентираха, а други бяха обезверени и започнаха да се прехранват с различни професии.
- Кога разбрахте, че ФСБ няма да го бъде?
- През 2000 г. с ФСБ направихме юбилейно концертно турне, което съм запомнил като доста депресиращо - да видиш как някои от градовете ни са се обезличили, обезлюдили. На фона на тази картина последното нещо, от което имаха нужда хората, беше нашата музика. Мисля, че тъкмо тогава на всички ни стана ясно, че ФСБ няма да го бъде. Въпреки че прогресив рок от този тип, който ние създавахме, нямаше нито в България, нито в другите източноевропейски страни. Впрочем, когато ходехме в бившите СССР, ГДР, Чехословакия, в Унгария, Румъния винаги ставахме голяма атракция, защото и там нямаше подобни групи.
- А как стои въпросът с младите музиканти днес?
- Голям проблем. Младите са рожби на една нова ценностна система и с тях комуникацията е много трудна, бих казал, че въобще не съществува. Който твърди обратното, само демагогства и си прави политически пиар. Ако такова общуване се получи, това е постижение и е плод на доброволност и желание от двете страни, а това се случва рядко. Старата японска цивилизация твърди, че всяко следващо поколение е по-нискостоящо от предишното и затова комуникацията винаги е затруднена. Оттук идват отричането и омразата между генерациите.
- Навътре сте с проблемите на българското кино. За него или за българската музика провиждате по-добро бъдеще?
- Музиката и киното чисто икономически не могат да се сравняват, защото в България държавата предвижда бюджет за национално кино, а за национална музика такъв няма. Ето например нашият нов албум - след 20 години мълчание - не беше възприет като възможно събитие в българската култура. Нито една банка, фирма или институция по никакъв начин не направи нищо по същество, например да спонсорира част от проекта. Оттук нататък какво остава - само хора, които са готови да помагат безвъзмездно.
Изпитвам изключително вътрешно омерзение към това, което се случва с културата в България. Никога не е имало такава безпардонност и незачитане на хората на изкуството, на тяхното значение, мнение, позиция и бъдеще.
- Отговорността само на Министерството на културата ли е?
- Не. На цялата държава. Ако искаме да запазим българския език и българската култура изобщо, защото предвиждам много лошо бъдеще за тях, ако искаме да съхраним идентичността си в Европа и света, трябва да решим някои неотложни въпроси. Иначе ще се претопим от нация в население на една 1300-годишна територия.
- Кои са тези неотложни въпроси?
- Има няколко теми, които не се обсъждат диалогично: меценатството, препоръчителната квота за българска музика в радио и телевизионните програми и актуализирането на Закона за авторско право.
Първо, държавата не създава никакви данъчни облекчения за тези, които биха искали да ни субсидират. Ама нямало механизъм и това щяло да се превърне в схема. Ами тогава в схема е и енергото, и парното, и бензинът. Значи всичко трябва да спрем, понеже ни излиза скъпо! Това е абсурд.
Второ, да се въведат драконовски мерки за запазването на езика. Най-малко, това са препоръчителните квоти за българска музика във всички радиостанции и телевизии. В най-развитите демокрации хората пеят на собствения си език. Вижте по стадионите на цяла Европа на какъв език пеят Ерос Рамацоти, Рамщайн, Лара Фабиан.
- И третата стъпка коя е?
- Да се актуализира Законът за авторското право и да се приведе към европейската му ефективност. Това са трите прости мерки, с които има шанс да се закрепи музиката на български в България.
- Според вас тв формати като "България търси талант" и "Мюзик айдъл" могат ли наистина да откриват таланти?
- Едва ли. Тези предавания са купени по образец и не могат да дадат реално работещи резултати за България. Всъщност, откакто държавата абдикира от самодейността, отвори ниша за подобни формати и се получиха жестоки драми. Навсякъде самодейността е много важна. Държавата не би трябвало да я загърбва, защото се създава голям хаос. Цялата самодейност, за която вече няма организиран подиум, се излива в професионалния сектор. Когато сцената е една и за самодейността няма алтернативна, всички си казват: "Ами къде да отидем другаде". И така, едни хора учат от деца и стигат до Музикалната, Художествената академия или НАТФИЗ, а други - просто се явяват на "Мюзик айдъл". Жалкото е, че надеждите и на едните, и на другите не се оправдават. Защото всъщност България не търси талант!
Нивидимата ръка на пазаря ши нъ упрай нас, ако ни верваш питай Адам Смит, той човека писал чалга, ама за "икономисти", мноу и хитар 
, но да имаш категория солист-водач и да взимаш почти двойно по-голямо заплащане на база КАТЕГОРИЗИРАНЕ. Всички оркестри трябваше да изпълняват репертоар базиран на една формула: 70% български автори, 20% съветски и 10%-други. Това е. Ако ти харесва. На края на всеки месец ръководителят на всеки оркестър трябваше да представя списък на месечния репертоар на базата на който се отчисляваха пари за агенция "Авторско право". Списъците които аз съм виждал и онези които аз съм правил нямаха абсолютно нищо общо с реалността и бяха правени само за парлама. Забраняваше се, пропагандата на всякаква друга освен официозната музика. По радиото и телевизията се пускаше само "дезинфекцирана" музика ( освен, разбира се, на Великден ) и ти можеше да чуеш в разстояние на два - три часа музикален букет включващ произведения на Салавьов Седой, Има Сумак, Суингл Сингерс, Панчо Владигеров, Гюрга Пенджурова и Робертино Лорети. Попарата беше пълна. Нищо лошо, разбира се, не намирам в наличието на разнообразие, но сравнете тези коктейли на музикална ракия смесена с музикален коняк с профилираността на радиопредаванията днес. Има си станции за всеки вкус и ако ти се слуша ФСБ, врътваш тази станция, ако ти се слуша Азис - онази, а пък ако ти се слуша Онегер...е мисля че трябва да си слушаш диска в колата, тъй като за неговия влак няма достатъчно пътници и не е комерсиално изгодно да се пускат произведения отблъскващи слушателите. 