Проблемът е световен и толкова стар, колкото противопоставянето град-село, център-периферия, метрополия-колония. Понякога това противопоставяне достига до такива крайности, че в него, ако не погива държавата, обикновено се сменя столицата, та да не изтощава нацията и да не засилва бездруго оправданите съмнения за некадърност на властта. Този проблем става особено остър по време на икономически и политически кризи. Те се задълбочават и поради пренебрежителното отношение към сериозните му последствия, изразявано с насмешки към русоистко-физиократските утопии и старата злоба към селото, провинцията и производителния труд изобщо за сметка на административната мъдрост, политическото кривогледство и търговската безочливост в столицата. Много рядко една столица изтрайва със столетия, поради което е напълно естествено отдалече да се мисли за нейната промяна.



Понеже стана дума за мъдрост, късогледство и безочливост,



особено е подходящо тоя световноисторически проблем да бъде онагледен със София. Първо, в самото име на столицата ни има известно намигване към висшите сфери на непосредственото знание. Второ, политическото кривогледство дори в мъдрата София се упражнява с достойна за възхищение упоритост, при която промяната на властта никога не променя свръхинтереса към властовия център. Трето и комай най-важно - девизът на нашата столица без никаква ирония днес следва да се тълкува буквално в режима на канцерологията, а не в тоя на сенилната страст към младеене, тъй характерна за безочливо натрапвания напоследък стил на живот и силиконово юношество дори в третата възраст. Именно канцерологичният прочит на "Расте, но не старее" доста по-точно ни води до разбиране на действителното състояние на нещата, отколкото инфантилният оптимизъм, присъщ на рекламно разпространяваната илюзия за истински живот във вечната младост и вечната столица.

За това е достатъчно да се разходите из жк "Младост" на нашата столица. А пък ако направите това пеша, а не с метрото от "Обеля" през "Люлин", с автобуси 111 или 83, с прекачвания на маршрутки от Суходол до Лозен и от Драгалевци до Мировяне, няма как да не разберете злокачествено-туморния характер на нарастващата столица. Гордото откриване на мост и мол, асфалтирането на път, прокарването на метро от спалня до спалня и от бизнес център до мултиплекс, трудно може да скрие фактът, че това са движения все в един административно-бюрократичен център, чиито паразитни функции се затулват от щъкащото население и бодрите медии. При всичките приказки за децентрализация столицата концентрира в себе си вече близо 20% от българското население, изсмуква енергията на околностите си и създава видимостта за някакъв истински живот, тъй като тук имало най-вече повече развлечения и възможности за лесна реализация. И за фалшив национален доход, създаван от множество излишни услуги, представяни за съвременни необходимости.

Това личи с пределна яснота в офисите и банките, но и в землищата между Драгоман и Ихтиман, Своге и Радомир, един постоянно разширяващ се кръг, онагледяващ похарчването на жизнени сили за сметка на добре платена работа в град, който не произвежда почти нищо, освен илюзии, и не натрупва почти нищо, освен виртуален капитал. И тук-там някое политическо видение, в което почти винаги липсва мярката да се ограничи не толкова с административно-полицейски, колкото с икономически средства разрастването на тумора. Проблемът е в това, че именно илюзиите минават за реалност, чиято поддръжка става толкова по-скъпа, колкото повече се отдалечава от здравия разум.

От здравия разум мислехме, че се бе отдалечил и Симо Коня от "Триъгълника", оня затворен между депото, реката и мелницата квартал между гарата и "Надежда", ощастливен тия дни с мост, който да го свърже с града. И с присъствието на самия премиер, който обеща рязко поскъпване на цените на къщите, когато стане метрото, чийто добре планиран строеж всъщност отряза "Триъгълника" от София. Та Симо Коня пророчески беше казал в зората на панелната ера: "Камионите няма да стигнат. След стотина години пак ще трябват каруци да се извози целият тоя боклук". Сбърка с шейсетина години. А каза това, като му забраниха да гледа коне и да кара каруцата по току-що асфалтираната улица "Знеполска", чиито обитатели бяха натъпкани в един вход на оборотен блок-красавец чак при гара Искър, докато построят на мястото на къщите им подобен блок-красавец. Като всички местни пророци, и особено като ония, дето рядко са трезви, бай Симо бе обект на насмешки.

Все пак никой по ония времена не можеше да мисли тъй точно с такава далечна перспектива,



зад която се мержелееше победилият комунизъм



Освен това Симо беше частник, докато повечето живеещи в махалата ни бяха наемни работници още отпреди войната. За тях не бе от особено значение кому продават труда си - дали на Бакиш, или на държавата. Но повечето знаеха, че с този си труд криво-ляво могат да си посрещнат нуждите, да изучат децата и да си нямат разправии с милицията, данъчните и ОФ актива. Затова ако в средата на седемдесетте години на ХХ в. някой бе казал на насметените към комплексите обитатели на полуселските софийски квартали, че още в началото на ХХI в. сред панелните блокове пак ще се движат каруци и улиците ще са нацвъкани с конски фъшкии, сигурно щяха да го вземат не за враг на народната власт, а за луд. Просто защото такива предвиждания очевидно се отклоняваха от очакванията на здравия разум. Със същото право щяха да го вземат за луд, ако им кажеше, че след тридесетина години ще разтурят "Кремиковци"; че на мястото на жп завода и на "Ворошилов" ще правят магазини и жилищни комплекси; че "Сердика" ще произвежда десет пъти по-малко мляко, а хлебозаводът - пет пъти по-малко хляб; че улиците няма да се мият и че същият Симо, преквалифициран тогава в мияч, никога няма да може да обясни на правнучката си как е запазвал с маркуча очертанията за играта на дама и народна топка. Тя, милата, не е виждала тротоари от паркирани коли, а за игра на дама и народна топка, и то на улицата - да не говорим.

Но ако продължава така, може би унуката на Симо ще доживее деня, когато нерешимите проблеми в София дотам ще изтощят страната, че най-разумно ще бъде столицата да се премести. Аз залагам за Пловдив. Все пак не може да има сериозна столица без голяма река, която да промива отвреме-навреме мръсотията, щом хората не могат.