"Работата на църквата не е да се грижи за материалното благополучие на хората, а за спасението на душите им". Такова оправдание чувам всеки път, колчем запитам някой свещеник защо църквата не разгръща социалната си дейност.

Вярно, църквата не е създадена, за да ни направи по-проспериращи, преяли и имотно задоволени. Църквата, както е известно, не е от този свят и основната й цел е съвсем друга - настина да спасява душите ни и да ни води към небесното царство. Една такава проста и вечна истина, твърде далечна от материалната ни ситост. Само че, питам се, можеш ли да спасиш душата на някой, който рови в кофите за боклук и спи в кашони. Или на някой, който стои без работа, въпреки образованието си. Как на такъв човек да обясниш, че има душа, която за разлика от тялото е вечна и заслужава несравнимо повече грижи? Та нали, за да те чуе, човек трябва поне за хляба си да не мисли в този момент.

Показа ли ни това Българската православна църква през изминалите две десетилетия религиозна свобода? Основа ли поне един хоспис за възрастни, взе ли под патронажа си поне един дом за изоставени деца, отвори ли вратите на пустеещите си манастири за бездомните? Разбира се,



тук-там из епархиите мъждукат светлинките на добротворството,



но за съжаление те са твърде слаби. Изолиран случай остава и Центърът за наркомани на свещеник Георги Фотакиев във Варна и социалната кухня край Ловчанска митрополия, в която учители и артисти от града всеки ден готвят за двайсетина нуждаещи се. Макар и двете инициативи да са тръгнали с благословията на местния митрополит, Светият синод остава далеч от идеята за една цялостна социално-милосърдна мисия на Българската църква. Каквато тя е имала някога. Проява на тази мисия били сиропиталищата, многобройните църковни лагери за деца и трапезариите за бедни ученици, създавани и поддържани единствено с църковни средства.

Тогава Българската църква не е била по-богата от днешната, а клириците й, подобно на съвременните, също не са били светци. Но са имали авторитет. Защото са живеели с болките на обществото и са страдали, когато България е страдала. И най-важното - имали са съзнание за мисия. За това, че са призвани да създават народ Божий, общност от вярващи, която да живее по Христовите повели - да не краде, да не убива, да си помага взаимно, а не да си вреди. През 30-те години на миналия век, когато България отново е в криза, подобна на днешната, Софийският митрополит Стефан например отправя такъв призив:



"Фабриканти, не експлоатирайте безмилостно работниците.



Братя и сестри, грижете се за бедните. Един ден в седмицата може да се откажете от вечерята си и така да разтоварите организма си, а спестените пари да дарите на някой, който не може да си купи храна." Днес дори не си даваме сметка, че плодовете от подобни проповеди българското общество продължаваше да бере чак до годините на "зрелия социализъм", когато започнаха да измират нашите баби и дядовци, научени на християнските ценности преди 1944-а. Та затова и България успя да преживее няколко национални катастрофи, несравнимо по-тежки от двайсетгодишния ни преход. Защото България имаше църква, която се стремеше да възпитава обществото.

Наскоро разбрах, че един от нашите енорийски свещеници се похвалил пред мой познат: "В нашата църква всички църковни настоятели са бизнесмени". Истина е, бизнесмени са момчетата - подмениха дограмата, сложиха хубав абсорбатор на свещниците и зограф наеха да изпише храма. Само дето толкова разбират от каноните църковни, че приеха проект за стенописите в храма, в който два от Господните празници са объркани. Нейсе, кой ти гледа към тавана. Свещениците и те какво са гледали - не знам. Ама със сигурност не виждат и как енориашите, които пълнят всяка неделя храма, след литургия носят овехтели дрехи и по някоя банкнота на няколко баби, дето си нямат нищо. Ей така сами, без някой от амвона да ги е призовал да дадат спестените от една вечеря пари на някой беден.

Големият проблем на Българската православна църква не е само в отсъстващата грижа за хората, но и в липсващата проповед към миряните как да живеят по християнски въпреки изпитанията на съвремието. Днес малцина може би си спомнят как преди няколко месеца умиращият сръбски патриарх Павле призова паството си: "Не харчете средства за венци и цветя на погребението ми, а по-добре ги дарете за довършването на катедралата "Св. Сава" в Белград". Да сте чули някой български архиерей да е изрекъл подобни слова, които да разтърсят душата ви? Днес колчем българската църква реши да се изкаже по някой наболял проблем,



гласът й остава като хилав писък.



Последният пример - заклеймяването на гей парада в София. Позицията на Св. Синод потъна сред декларациите на 25 партийки и организации - църквата като една от многото, а не като първата и единствената.

Замаяни под своите копринени була от власт и почести, владиците ни нехаят дори за нуждите на своите подчинени. Обикновените свещеници в провинцията приличат на един поп от Монтанско, който всяка сутрин ставал с мисълта: "Боже, дано тази нощ някой е умрял, та да изкарам 20 лева от погребение, защото децата ми няма какво да ядат?" Или на двамата му събратя във Видинско, които решили сами да си помогнат - единият да си намери някаква работа в чужбина, докато другият обгрижва и двете енории. А после да се сменят през няколко месеца.

Днес не знаем колко от българските духовници свалиха расото и станаха икономически емигранти през последните години. А освен че не плаща заплати, Синодът си прави оглушки дори за здравните и пенсионни осигуровки на своите свещеници. Сякаш те нямат трудов стаж!? Преди седмица лъсна грозната истина, че върху Св. Синод тегне ревизионен акт за 2,5 милиона лева от невнесени осигуровки. За сведение - от години насам в църквата се говори за изграждане на старчески дом за възрастни и самотни духовници, но синодалите все още не дават зелена светлина на идеята. Как тогава да очакваме, че владиката, който не го е еня за собствените му свещеници и монаси, ще се кахъри за бедните, за пенсионерите, за децата? Как свещениците, които гледат ламтежите на своите началници, ще застанат в неделя на църковния амвон и вместо да мрънкат кухи фрази върху евангелието, ще призоват енориашите си да заживеят като истински християни и да си помагат взаимно - кой с каквото може?



И няма да посрещат хората според марковите им дрехи



и тлъстите им портфейли, а според вярата им. И няма да ги заблуждават, че за общуването на човек с Всевишния е достатъчен един казан с курбан или добре платено водосветче на бизнес център или мол. В безпросветността си голяма част от клира ни няма представа как дори европейските програми сега му отварят вратичка да развива църковна дейност, свързана със социални ангажименти или реставрация на храмове. Вместо да клечат на държавната хранилка.

За изминалите 20 години и владици, и попове, имаха достатъчно време да покажат, че за тях миряните не са само източник на приходи - било от свещи по празниците, било от кръщенета, сватби и погребения - все печалби, за които църквата е освободена от данъци. Не го направиха. Не осъзнаха, че средствата, които държавата не взима като облагане за църковните дейности, е по-добре да бъдат отделени за хората - за духовна просвета и социална дейност. Вместо да потъват в златотъкани одежди, мобифони от последен клас или лъскави лимузини.

Криза е, скъпи български клирици! Криза, в която хиляди българи имат нужда от протегнатата ръка на църквата - не само за да сложи някой лев в джобовете им, но да нахрани и душите им. Използвайте златния шанс, даден ви свише, за да докажете, че сте истински пастири, които водите своето духовно стадо не по тръни и камънаци, а към златни пасбища. Нали така Ви учи Евангелието?! Защото кризата все някога ще свърши. Но ако през това време българинът отново не е видял Църквата до себе си, както е било при други изпитания, връхлитали България, напразно ще го чакате в храма. Той просто ще е имал пореден повод да разбере, че Българската православна църква не е фактор в живота му и от нея нищо не зависи. Нали Бог не създаде Църквата, за да я превръщате в една маргинална институция?