Преводачката К.Б. притеснено пристъпя пред сергия на пазарчето по "Граф Игнатиев". Ще купува кайсии. Купът я изпълва с опасения - плодът изглежда пластмасов, от онези хибриди, на които не са им добавили вкус и аромат. В края на краищата ще купи череши, там се чувства уверена. Аз под черешата съм израсла, казва. И аз оглеждам дините с подозрение. Самият факт, че кайсии, череши и дини се продават по едно и също време, вече ни държи нащрек. Това не изглежда като в годините, когато плодовете не предизвикваха чак такъв напрегнат размисъл. Продавачката ни слуша с презрение: капризи. Един расъл под черешата, друг под крушата, трети на лозето. Разбирачи, пък си броят стотинките. К. си тръгва с черешите, аз се отказвам. Все едно, няма да нося диня от центъра до "Младост 2". Отлагам си проблема.

От времето, когато дините се купуваха цели, този ресор в къщата е възложен на мен. Имаше заблуда, че мога да избирам с почукване или по някакви други белези. Ако и да съм нещо познавал, дините се измениха толкова много, че старите сигурни признаци отдавна са невалидни.



Измени се и звукът на дините. Както, впрочем, и звукът на живота...



Пазарувам дини като всички граждани, улеснен от това, че ги продават разрязани. (Някога това се разказваше като куриоз: как чехите и германците ги купуват на резени.) Рядко се надприказвам с продавачите, когато силно прехвалват стоката. Повечето не са виждали други дини освен този банален сорт, който днес владее пазара и ни хвърля в размисъл за ГМО. Те не различават зелените ивици от мъртви клетки, нито забелязват, че повечето семки в узрелия плод обикновено са още бели. Затлъстелият млад циганин, от когото обикновено пазарувам, дори не знае значението на думата бостан. Където бих могъл да съм израсъл пък аз. Но не съм.

Аз съм градско момче, на бостан съм бил едно лято като пазач, но винаги задължително ме вземаха от града за брането на дините.



Зад разпространения днес израз "обран бостан"



всъщност се крие един особен ритуал, който е напълно забравен, а виж, изразът е останал.

...Фамилията се буди рано, изнася се към къра. Децата доспиват в каруцата. На място, на синора се раздава закуска. Дядо влиза в бостана и внимателно избира готовите дини. Почуква ги с нокът, опипва ги, без да ги обръща. Броденето през бостана е отговорна работа - в никакъв случай не трябва да се настъпват разклоненията ("врежето") на динените стръкове. Те не умират от това - умират дините, към които настъпеното тяло води. Когато свещенодействието е извършено, влиза цялата компания и започва да изнася избраното. Пипкава работа, като се имат наум условията, изброени до тук. Защото дори когато бостанът е обран, това не е точно като в днешния преносен смисъл: остават достатъчно дини и пъпеши, които ще продължат да се наливат и да зреят. И цялата му система от стъбла и корени трябва да продължи да работи - понякога и до сняг.

В селото дините на ръка се внасят в старата кухня. Тя е с тухлен под и със спуснати капаци на прозорците. Откъснати студени рано сутринта, по някаква тайнствена причина остават студени през цялото лято. Дядо реже динята, ловко отделя "сърцето" и го дава на най-малкия. Гледа внимателно:



ако не е сладка, друга ще срежем. Дини има. Всякакви!



Всякакви - това не е голословие. Бяха тъй различни, че и при най-разточителното изброяване винаги се изпуща по нещо. Например. Отвън: бледи, тъмни, бели, дюс, шарени, мраморки, гущерки, шопарки, пепелянки. Отвътре: червени, розови, бели, лимонки, портокалки. Едни, с бяла сърцевина, - "кокоски". Този орех бе напълно непознат по нашите места тогава. Изреждам на прима виста и разбирам колко много съм забравил.

Проф. Ефрем Каранфилов ме покани да напиша нещо за "Литературен фронт". Приех, защото го харесвах - него, макар на вестника да бях сърдит. И му написах за дините - как до вчера е имало десетки сортове, а днес само някакви калпави "мичуринки" - подигравка с българина. Текстът се получи, но редакцията си траеше. Нещо я притесняваше.

Непретенциозният разказ как бе ликвидирано богатството на сортове и сведено до един единствен - блудкав и бездарен, се бе превърнал в алегория: че това се случва и с човека, ако вече не се и случило. Че и бях го озаглавил "За дините и хората". Явно Стайнбек ми е бил на сърцето. Незнайно кой в редакцията го беше разчел и се беше някъде обадил. Есето нямаше да излезе и всички знаеха това. Някои го бяха копирали на ксерокс за всеки случай.



Разпространяваше се като апокриф.



А Ефрем Каранфилов тури черта под случая по особен начин. Разходихме се и си поговорихме за... дините. И той имаше спомени - кюстендилски. Разказа ми как войниците от Седма рилска дивизия носели от фронтовете семена и в имената на сортовете имало спомен от бойните полета: гюмюрджинка, сърбойка, гевгелийка. С този разговор вероятно искаше да ми каже, че е с мен, но не може да пусне материала. Добре премерен, а и елегантен начин да се приключи гафът. На раздяла му казах, че съм чувал за дини дойранки. Професорът се зарадва. Обясни: зад укрепените линии войниците гледали градинки. Във времето на мичуринките тази беседа бе цяло откровение.

Онзи текст се загуби. В младостта си човек няма усещането за нетрайност и пише без индиго. Нито пък нещо му подсказва, че ще дойде време, когато дините ще бъдат на сергията заедно с черешите и кайсиите. Но в самата изменчивост на времето има много надежда: както има времена, които погубват и зачертават, тъй ще дойдат други, които да създават. Да се ядат различни сортове е добър късмет. Но сигурно и да се изнамерят, да се отгледат е съдба за завиждане. Можем още да се питаме, но защо? Когато се роди такова поколение, то ще знае отговора.