Да се обяснява какво е култура, изглежда излишно. Всеки знае какво е по подразбиране. През 1952 г. Алфред Крьобер и Клайд Клакхън успяват да съберат 200 различни определения за култура. Оттогава са станали много повече и сигурно никой вече не се занимава да ги брои. Според тривиалното просвещенско и по-скоро етико-естетическо разбиране културата е йерархична сфера, вид изтънченост и включва високите постижения на изящните изкуства, музиката, литературата и хуманитарните науки. Тази представа е прекалено европоцентрична, а поради това и ограничена, защото отделя "културна" Европа от останалия "некултурен" свят.

Модерното социално-антропологическо разбиране схваща културата като система от идеи, чувства и стратегии за оцеляване, предавани от поколение на поколение. Според Франсис Фукуяма това е ирационален етически навик, предаван по традиция. Културата обхваща всички сфери на практическия живот - производство и технологии, образование и наука, изкуство, литература, възпитание, религия, бит, форми на съжителство, ценностни системи, традиции. Това е начинът, по който живеем, система от правила, символи и знаци, които оформят света на човека. Всичко, което не е натура, може да се разпознае като култура.

Но заличаването на йерархиите също създава проблем.



Онова, което за едни е култура, за други не е



Зеленият светофар в някои общества означава ред и свобода, а в други не значи нищо. Ескимосите имат 20 думи за различни видове сняг, докато европейците се оправят с по една. Следователно по отношение на снега ескимоската култура е по-развитата. За антропологията понятието "културен човек" е нонсенс. Няма некултурен човек. Освен Маугли, синът на джунглата, който обаче е измислен от Киплинг, за да подскаже за етичните деформации в цивилизования свят. Въпреки това никой антрополог не би оспорил, че оперната публика е по-културна от футболната.

Има висока, ниска, масова, популярна, обща, езикова, организационна и разни други видове култури или субкултури. Когато се явявах на шофьорски изпит, катаджията ми направи забележка, че трябва да си повиша светофарната култура. Но и разликите в една субкултура могат да изглеждат като културна пропаст. Например татуировките при австралийските аборигени означават едно, а при футболистите - съвсем друго.

Дори границата между натура и култура може да изглежда измамлива. Съхраняването на природен парк или планина в естествената им първичност е по същество културен акт, както и тишината в музиката понякога се усеща като звук. Микробиолозите говорят за култури от плесени. Също като бактериите, културите могат взаимно да се убиват или да се мултиплицират. Вувузелите, които опищяха африканските стадиони, вече са на път да озвучат и европейските градове, като културен инструмент на гражданско недоволство. Иначе казано, самата култура си има своя природа, прави си собствен хаос. Поради което не би могло категорично да се каже дали Сашка Васева е натура или култура, или и двете, но повече едното. Четенето на "Ана Каренина" е културен акт, но с томчето може да се подпира и таблата на плажа, а самата игра също е културен акт. Културата е нещо субективно, често двусмислено и все пак реално. "Моцарт по принцип е голям композитор, но Тони Стораро направо кърти мивки", както пише Иво Сиромахов.

Има и екстравагантни теории като концепцията на английския философ Джошуа Садботъм за културата като грешка. Според него културата е система от заблуди и недоразумения, превърнати в норми, забрани, тотеми и табута поради неспособността на човека да вниква в същината на явленията. Според Умберто Еко



културата освен всичко това е и право на скандал



Следвайки разбирането, че култура е не само това, което става по сцените и в изложбените зали, но и онова, което човек забелязва (или не) около себе си, нека се опитаме да видим някои особености на днешната българска култура. Но преди това още един пример.

Според Анди Уорхол, идеологът на попарта, кока-колата е символ на американската култура, тъй като е превърната в особен знак на американската демокрация. Президентът пие същата кока-кола, която пие Лиз Тейлър или бездомникът, застанал на някой ъгъл. Тя е еднаква за всички. Същото важи и за хотдога за 20 цента, с който президентът Айзенхауер почерпил кралица Елизабет на американски стадион по време на нейна официална визита. "Кралицата не би могла да получи по-добър хотдог нито за долар, нито за десет, нито за сто хиляди долара. Всичко това, твърди Уорхол, е много американско." Ето защо наскоро Обама заведе руския президент Медведев да ядат хамбургери в обикновена закусвалня.



Кои са културните знаци на българското?



Със смутени сърца трябва да признаем, че един от най-силните е омразата. Българската култура може да бъде разпозната и като култура на култивираната омраза. Някак по инерция за идеолог на националната омраза се сочи Ботев заради завета към неговите братя "силно да любят и мразят". В поезията му този мотив е изразително застъпен - има "злобна памет", която повтаря "спомени тежки", както и едно феноменално "сърце зло в злоба обвито".

Но омразата в българската култура нито започва, нито завършва с Ботев. Удивително е богатството от клетви във фолклора. Има ги във всякакви форми, поетични и прозаични, и по всякакви адреси - майка кълне сина си, баща кълне дъщеря си, мома кълне своето първо либе или пък зълвиното си бебе. В българския фолклор дори Богородица кълне. Клетвата в традиционния бит е нещо обичайно, тя е културна норма, на която Любен Каравелов ("Българи от старо време") и Вазов ("Чичовци") отделят и литературно внимание. В една поема на Петко Славейков присъства следният стих: "Гайдата да си надуя, ситна омраза да пея". Изглежда от традиционния фолклорен бит омразата естествено се е просмукала в гражданския живот, в политиката и културата. Без да навлизаме в исторически подробности, ще споменем само, че Иречек нарича българския политически елит след Освобождението "котел на вещици", а самият Вазов между другото е автор и на стихотворението "Болната змия", посветено на Пенчо Славейков, в което шокира следният стих: "Влечуга болна, озлобена гад, с душа изгризана от злоба." Една ненаписана глава от историята на българската култура е главата за литературните вражди и омрази.



Омразата у нас е социален феномен



и дори е нещо като политическо перпетум мобиле. Тя качва и сваля правителства, размества социални пластове, руши създаденото и гради новото, което после отново руши и т.н. Селото мрази града, младите мразят старите, левите мразят десните, народът мрази елита. Омразата е взаимна и всеобща. Удивително е как българското общество изтласква на социалния връх хора, често случайни, които после намразва и периодично детронира, за да ги подмени с подобни. Елит и народ взаимно се презират.

Друга изразителна особеност на днешната българска култура е безсрамието. Не става дума само за пошлите ТВ риалити формати, а за мащабно и разпластено по цялото тяло на обществото, но по-видимо във властта безсрамие. През пролетта президентът унизи до крайност финансовия министър, след което и двамата продължиха да си работят, сякаш нищо особено не е станало. Скандалите в съдебната система покрай прокурори-хотелиери, аферите "Борилски" и "Красьо Черния", бедните роднини на съдии с парцели в Приморско показват безсрамието като културна норма. След като унизиха съдебната система, тези хора пак са прокурори и съдии, защото са магистрати и са несменяеми. Следователно безсрамието е безалтернативно. Гаранти за правовия ред, който е културна норма, се оказват хора, за които присвояването и придобиването на обществени блага в частна полза е висша ценност. Безсрамното е законно, както и грозното е законно.

Странно изглежда как една култура на срама, каквато е българската традиционна култура, в която свободното изразяване на афекти е силно ограничено (тъй като отнякъде "бобайко гльода", както се пее в родопската песен) и която преди двеста години плахо навлиза в модерността с въпроса "Поради что се срамиш?", днес успя



да превърне безсрамието в полуофициална норма на поведение



Оказва се, че децата на днешните магистрати са привилегировани, както преди години бяха децата на активните борци против фашизма и капитализма. Явно това е културна норма, модел на поведение, предаван от поколение на поколение.

Всяка култура се стреми да намести отношенията между хората така, че да живеят заедно, без да си пречат. У нас да пречиш на другите, да ги крадеш системно, като създаваш работещи схеми за ограбване на държавата или на всяко домакинство с пет или десет лева месечно, минава за почтен бизнес.

Българската туристическа индустрия проявява удивителна непоносимост, дори омраза към природно красивото. Някакви нанестоичковци завладяха и бетонираха морския бряг, точно както Елин-Пелиновият герой отсича вековна върба с 12 щъркелови гнезда заради една мазна капа.

Всеки ден минавам през подлеза пред Софийския университет и наблюдавам едно и също - половината хора влизат и излизат по стълбите за пешеходци, а останалите крачат по алеята за велосипедисти и бебешки колички. Не е ясно защо. В друга страна това би предизвикало известно недоумение. У нас дори не предизвиква любопитство. Разделянето на пътеките е културен акт, усилие за взаимно удобство, което софийското гражданство отказва да приеме неясно защо. Това обаче е много българско.

Трудно е да се разбере защо страната с най-много дупки по пътищата има и най-много билбордове край тях. Докато караш кола, някакви криейтив екипи постоянно насочват вниманието ти към инсталации за капково напояване, мастика, кожени облекла или нещо друго, рекламирано с разголена женска плът. И това е много българско.

За разлика от масовата културна продукция, често безлична и унифицирана в своите подражателски пориви, в България "легналите полицаи" (асфалтовите бабуни за ограничаване на скоростта) са надарени с индивидуалност. Те са с различна височина и различен наклон, някои са стръмни, други полегати, понякога оцветени, но по-често не, някъде са предхождани от предупредителен знак, но обичайно го няма и така карането на кола в града изглежда като сричане на зле написан непознат текст. Това също е много българско.

Българската култура е лицемерна. Тя се гордее с неща, в които не вярва. Киселото мляко и саламуреното сирене са национални богатства, които българският производител прави от вносни сурогатни суровини. Гордостта от българската писменост, дадена на вси славяни книга да четат, не пречи паметната плоча на гроба на Константин Кирил Философ в Рим да бъде с правописни грешки. И това е българско.

Наскоро забелязах пред входа на парламента гранитна плоча с любопитен надпис: "Национална инициатива "Да засадим дърво". 40-то народно събрание". Това малко паметниче на лицемерието е поставено на съвсем подходящо място, защото обезлесяването не би било възможно без законодателни санкции, за които точно 40-тото народно събрание има особени заслуги.



Българският елит хем обича България, хем мечтае да я напусне



или да изпрати децата си в чужбина, за да станат част от чужди елити. Интегрирани в чужди елити, те безпроблемно биват припознати и в родината си. Личности като Джон Атанасов, Петър Увалиев, Дора Валие, Цветан Тодоров, Юлия Кръстева, Кристо, Илия Троянов, постигнали успехите си извън спиралата на националната омраза, са национална гордост. Това, че малкото познати по света български интелектуалци не пишат на български език, не изглежда смущаващо.

Културно-историческите паметници са огромно национално богатство, но у нас те са повече от самата култура. Поради което се рушат, когато не може да се продадат в чужбина. Преди няколко години цял античен град - Рациария, беше брутално разоран от иманярски бригади с булдозери под благия поглед на българските държавни институции. В миналото варварите са идвали от сърцето на Азия, за да разрушат римската цивилизация. Днес няма нужда от външни варвари, защото



културата сама си произвежда варвари



Освен варвари тя сама си произвежда и страхове. Големият враг на малките култури е глобализацията. Но врагът е по-скоро плашило. Глобализацията размива едни граници и подчертава други. Човекът е социално животно и има нужда от идентичност. Глобализацията не предлага идентичност, но може да подсили нейното търсене. Иначе казано, "Макдоналдс" може привидно да унифицира една култура, но инвазията на чийзбургера може да провокира и обратни реакции, да стимулира интерес към регионалните особености на мусаката - например защо в Гърция и Турция я редят на пластове и я правят с патладжани, а у нас най-често тя е в безредие и предимно с картофи.

Докъм средата на миналия век националната идентичност се основава главно на три неща - обща земя, обща кръв и обща съдба, т.е. история, език, култура. В днешния свят първите два фактора постепенно губят своята значимост, но значението на културата като инструмент за идентификация остава и дори расте. Културният протекционизъм е точно толкова безперспективен, колкото и в икономиката. Той поражда илюзии, които рано или късно рухват. Културата е начин за адаптация. Нейна главна тема е оцеляването, поради което тя винаги е в криза. Ако не е в криза, няма да е култура. Тя е една постоянна тревога, едно тревожно чувство.

Естествена функция на националната култура е да обединява, но у нас тя сякаш по-често разделя. Едни социални групи създават своя култура, неразбираема или отблъскваща за други. Според някои чалгата всъщност била контракултура, т.е. протест срещу т.нар. официална култура. Официозната соцкултура също беше в голяма степен непривлекателна. Институцията "известен интелектуалец" беше (и все още е) представлявана от говорещи сфинксове, които произвеждат идеологически коректни високопарни фрази: "Бездарието е фашизъм", "Истинското вино е горчиво" и други подобни, поднесени с ултимативна категоричност съмнителни или неверни неща.

Е, слава богу, това не беше и не е цялата култура

Работа на литературата е да помага на хората по-лесно да разбират себе си. Българската литература иска другите да я разберат, да й се възхитят и да й дадат Нобелова награда. Това е нещо като национална травма, сплав от мегаломания и чувство за малоценност. Защо нямаме нобелов лауреат? Другите балканци имат, а ние не. Защо ни мразят? По този повод в един вестник се появи заглавие: "Турците имат Памук, а ние чепкаме вълна." Рядко някой се опитва да обясни, че



Нобеловата награда дава престиж, но не и смисъл



Сред нобелистите има писатели, познати днес единствено на отделни доценти в литературните факултети, но отсъстват имена като Лев Толстой, Чехов, Хашек, Набоков, Кафка, Цвайг, Ремарк ... изброяването може да продължи, но е излишно.

В същото време да откажеш държавна награда у нас днес е по-силен културен жест от нейното присъждане. През май т.г. Борис Христов го направи, воден от свои принципни съображения, и медиите го дариха с повече внимание, отколкото биха отделили, ако я беше получил.

Наградите са желани, когато носят, ако ще и фалшив, привкус на външно оценяване. Такава беше литературната награда "Вик" - най-авторитетната, но и най-оспорваната, тъй като българската културна традиция не допуска нещо да бъде авторитетно, без да е шумно оспорвано. Тя просъществува шест години и миналата пролет, след пореден скандал, англичанинът Едуард Вик прекрати меценатските си ангажименти у нас.

"От фондацията ми имахме за цел единствено да номинираме качествени имена за жури, но в крайна сметка все се оказваше, че събирам хора, опитващи се да наложат собствените си интереси", обясни Вик в последното си интервю у нас. "За съжаление тук се сблъсках с един феномен, който образно бих определил като литературна мафия. Става дума за малка групичка, която диктува правилата, лансирайки непрекъснато свои хора. През годините се опитах неколкократно да задам въпроса защо се избират за печеливши конкретни заглавия, които не успяват да спечелят сърцата на читателите. Аз съм външен човек и по тази причина съм безпристрастен и аполитичен. Хората не четат книги, защото книгите не са хубави или хората са лоши и затова не четат книги?"

За изпроводяк англичанинът беше сравнен с Вражалец (по Ст.Л. Костов). Това също е много българско. Покрай цялата работа се видя как високата култура, също като една матрьошка, може да носи в себе си и ниски култури.

Дали само езикът е пречка да се надскочи хоризонтът на домашното и родното, или има и друга причина? Например трудната преводимост на иначе гениалния стих "И сърце зло в злоба обвито" в неговия цялостен културен контекст. Който силно люби и мрази, той предимно мрази.



Да мразиш е по-лесно и някак по-природно



Да обичаш означава и да разбираш.

Поради своята прекомерна сериозност българската култура понякога изглежда комично. Ето за пример една случка, която Дечко Узунов обичал да разказва за себе си. В Париж на официален прием го представили с всичките му титли - заслужил деятел на културата, народен художник, лауреат на Димитровска награда, герой на социалистическия труд, професор. Срещу него закачливо усмихнат плешив мъж му подал ръка и казал: "Пикасо".

Българската масова култура проявява изострено влечение към кича и епигонството.

В медиите постоянно се говори за български Лувър, български Индиана Джоунс, български Дан Браун, който, естествено, е по-добър от оригинала. Сравнения в обратна посока, от нашето към чуждото, са изключения. Преди петнадесет години в централен всекидневник моя колежка отразяваше гостуването на Харолд Пинтър в България по повод избора му за почетен доктор на Софийския университет. Шефът на отдела беше махнал дописката от вестника, тъй като не знаеше кой е тоя Пинтър. Тогава с колежката внимателно му обяснихме, че Харолд Пинтър е Христо Стоичков на европейския театър. Началникът си разбра грешката, извади смачкания лист от кошчето, изглади го и го даде за набор. Така



Стоичков спаси Пинтър от изпадане



Знам, че би могло да се напише голяма статия и дори дебела книга за българската култура като алтруистична, горда и отворена към света, малка, но симпатична и много специална. И за това има достатъчно правдиви примери. Казаното ще бъде хем вярно, хем не съвсем, защото, също както и този текст, ще казва част от истината.

Основен въпрос пред българската култура е защо днешното българско общество изглежда сякаш съставено от хора, които не искат да живеят заедно. И дали е възможно, улисана в злоби, омрази, алчност и безсрамие, българската култура неусетно да изчезне като Чеширския котарак от "Алиса в страната на чудесата", който има способността да изчезва и само усмивката му остава да виси във въздуха. Как ли изглежда една самотна омраза, висяща във въздуха?