|
"Така е" - съгласявах се и аз, че и жената се съгласяваше покрай мене, когато ни навестяваше някой далечен роднина и като видеше децата ни, се учудваше най-искрено:
Но чак като се позамисляхме с жената, проумявахме колчави са наистина вече децата ни. А и в ония години къде ти време да се замисляш? Работа, работа и пак работа, че и така нататък.
Сега, когато съм кмет на селото, защото май нямаше кой друг да изберат, ми се налага да се замислям по-често, макар и да не виждам особена полза в това. Верно е, че когато едно нещо се уголемява, когато се увеличава, някак по не бие на очи, ама не е така обаче, когато едно или друго нещо вземе да намалява, да изчезва. Тогава човек е къде-къде по-наблюдателен - мене ако питате, човек така е устроен, че просто няма начин да не забележи една или друга липса.
А децата наистина пораснаха - изучиха се и зачезнаха. Установиха се в най-различни градове, където създадоха семейства: едното в Северна България, другото - в Южна, третото - в Източна, а четвъртото - в София. Увлече ги, така да се каже, миграционният процес, както увлече много други от селото.
С жената дълго умувахме дали да ги последваме и при кое от децата евентуално да се установим, но прекалено дълго излезе това умуване, та накрая точно мене избраха за кмет и вече нямаше накъде да се мърда.
Няма как - обяснявам им най-нагледно, та да ме разберат и прочее:
- Какво беше едно време - викам им - и какво е сега? Едно време - викам им - сутрин петли се надпяваха, а вечер псета се надлайваха. Каква радостна олелия беше! А сега - викам им - я се понапъне някой петел да изгъгне, я не. И псетата без глас останаха. Тихо е вече в селото ни, това ще рече, че му затихват функциите.
- И кокошките ми веке не кудкудякат - проплаква баба Сийка, - по-малко снасят веке.
- Тъй, тъй - кимам. - И на тях им затихват функциите.
- И на козата ми млекото ще секне - сумти под кривия си мустак дядо Кочо. - След цел ден паша ми цръкна нема и стотина грама.
- Затихват й функциите - вдигам рамене.
- А ние кво да правим? - пита ме тоя, пита ме оня. - Нали си кмет, кажи!
- Знам ли... - чудя се компетентно аз.
- Донко, Донкооо - занарежда дядо Герчо, - и на тебе галиба ти затихват такова... функциите!
Тъй ми излезе име - Донко Затихващата функция. Аз, разбира се, не се обидих, а взех да умувам, изход някакъв да търся. Ама все на камък удрях. Кой ме срещне, се жалва:
- Магазинът затворен от седмица, кмете! Много му затихват функциите...
- Автобусът трети ден не идва. Кви са тия функции бе, Донко?
- Малей, реката едва църцори... Па баш на нас ли, кмете, се падна река със затихващи функции?
Напънах се да спасявам каквото мога.
- Излез от тая кръчма - викам на дядо Ламбо, - ще те усмърти туй вино!
- Че кво му е на винцето? - лези се той. - Трето шише пием, нищо ми нема.
Винце със затихващи функции...
Махам с ръка и карам през селото. И виждам дядо Герчо в нужника насред двора. Как да не го видя - ни вратичка има, а и две странични дъски са отпрани.
- Потегни го тоя нужник - викам му, - срамота е.
- Па кво му е на нужника? - опулва ми се дядо Герчо. - Нужник като нужник.
И като се напъва, добавя:
- Със затихващи такова... функции!
Срещам и попа. Всеки с проблемите си.
- Че никой не се ражда, разбирам - въси рунтави вежди отец Христофор и ме гледа крайно подозрително, - ама и година вече никой не умира...
Правя се, че не го чувам и се прибирам вкъщи. Лягам си каталясал. А жената, моля ви се, се опитва да ме гали.
- Бе, я ме остави! - пъшкам.
Пък тя, горката, хлипа:
- Ох, и ти с тия твои затихващи функции...
| Чудя се - като кмет или като мъж го има предвид. Обаче заспивам. И сънувам благодат... Магазинът - отворен денонощно, даже "нонстоп" пише на витрината. Автобусът минава по два-три пъти на ден и даже зорлем вози някои до града и обратно. Петли кукуригат като щури, псета лаят като бесни. Кокошките на баба Сийка снасят яйца като тикви и тя ходи от порта на порта да пита за Гинес. Козата на дядо Кочо дава мляко като млекоцентрала и той е принуден да отвори мандра за преработката му. Реката - пълноводна, ще вземе да отнесе моста. | Нужникът на дядо Герчо пък направо мяза на резиденция: мрамор, фаянс, а капакът на чинията - с дърворезба. Малеййй, чак ми иде на умра от щастие - за най-голяма оборотна радост на попа. Обаче не умирам, а се събуждам. И погалвам жената... |
Васил Сотиров - визитка
Васил Сотиров е роден в София през 1947 г. Завършил е френска гимназия и е следвал българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е в българското радио, сп. "Карикатура", Студия за анимационни филми - Бояна, в. "Пардон", в. "Дума", в. "Република". Има 10 стихосбирки и 3 книги с проза, сред които "Лъвовете никога не плачат", "Да ти излезе номерът", "Лека кавалерия в подлеза". Сатирата е любимият му жанр. Превежда от руски и френски език близки му по дух автори като Владимир Висоцки и Франсоа Вийон. Лауреат е на наградата "Южна пролет" за дебют през 1983 г.
