На пръв поглед всичко около чешкия август 1968-а е ясно. Чехите написали някакво писмо до братските компартии, братските компартии откликнали с разбиране, вдигнали на секундата Варшавския договор и Варшавският договор отива да помогне на чешката компартия да опази социализма, че инак лошо... Тъй го знаехме.

През шейсет и осма бях в казармата, а специално на 21 август бяхме на лагер над Пирне. Предната нощ бе валял страхотен дъжд, палатките станаха на нищо, бяхме спали направо във вода, а на заранта партийният секретар на батареята ни събра в един от по-сухите окопи и ни прочете писмото, с което чехословашките другари се били обръщали за помощ към братските партии.

Веднага след писмото партийният секретар прочете телеграма от името на нашата батарея. Беше в смисъл, че ако партията и правителството пожелаят още войска за (до)удовлетворяване молбата на чешките другари, ние, нашата батарея, сме насреща. Пък нашата батарея - батарея отличник! Много по-късно щях да разбера, че тая телеграма е била голяма глупост, защото, който е трябвало да откликва на писмото от 21 август, е бил вече откликнал месец по-рано... Имах приятели, дето служеха в Елхово, и те после ми разправяха надълго и нашироко кога са ги вдигнали и къде са били през цялото лято на '68-ма. Впрочем ако например Исак Гозес седне да опише това "откомандироване" - така, както го описваше тогава, - сто на сто ще падне голям смях. Мрачен смях. Особено ако разкаже как храбрите български офицери обличали куртки с пагони на редници, преди да влязат в града. Където между другото вече ги чакали изнервените руснаци, за да ги питат къде се туткат още...

Впрочем години по-късно някъде из мрежата открих документа, който всъщност ни е чел партийният. Не е било самото "писмо на чешките другари", за него само се е споменало. Ето какво ни е прочел тогава той:

Постановление № 39

на Министерския съвет от 20 август 1968 г.

За оказване военна помощ на Чехословашката комунистическа партия и на чехословашкия народ

До Министъра на Народната отбрана

Отзовавайки се на молбата, отправена от партийни и държавни деятели на ЧССР към СССР и другите съюзни държави за оказване военна помощ на чехословашкия народ за ликвидиране на заплахата за съществуващия в Чехословакия социалистически строй, създадена от контрареволюционните сили в страната, встъпили в сговор с враждебни на социализма външни сили, и изхождайки от съществуващите договорни задължения,

Министерският съвет постанови:

Народна република България да участвува с въоръжени сили съвместно със Съветския съюз и другите страни от Варшавския договор в оказването помощ на чехословашкия народ в борбата му срещу контрареволюцията.

Изпълнението на постановлението се възлага на министъра на народната отбрана.

Председател на Министерския съвет: (п) Т. Живков

За Гл. секретар на Министерския съвет: (п) М. Илиев

Вярно, Н-к на отдел обща канцелария: (Ст. Цонев)

Така или иначе нямах точно представа какво става, но като прочете партийният секретар оная телеграма, ние, младите войници, се зарадвахме, а старите кокали, дето им оставаха само два-три месеца служба, ужасно се притесниха. (Един такъв стар войник - не по същото време, доста преди това - викаше: "И кво? Ще ме пратят във Виетнам и насреща ми Боб Дилън, пък аз - с калашник?!...")

Две години след това, през 1970 г., щеше да се появи незабравимата доктрина "Брежнев", според която суверенитетът на държавите - членки на Варшавския договор, е ограничен. А още една година след това, през 1971-ва, беше приета една тъжна конституция, в чийто преамбюл се говореше за вярност към друга държава. Това стана на референдум, естествено. А на референдума - 99,66 на сто "за" конституцията!... Всички много обичаме да се майтапим с ония цифри, ама забравяме, че дори и два пъти да са "надписали" гласовете, пак излиза, че половината от нас все пак са гласували с "да". Защо?

Заради август '68 човечеството пропиля ей тъй на вятъра двайсет и една години. Това, от една страна. От друга, доктрината за ограничения суверенитет важи със страшна сила тъкмо днес, когато хем си припомняме как сме пратили танкове в Прага и Банска Бистрица, хем пращаме ли, пращаме нови "контингенти" в Ирак и Афганистан. Суверенитетът на България пак е ограничен, само че от други страни и други варшавски договори. И вече не казваме "братска помощ", а "коалиция на желаещите". И нека други да преценяват кое е по-страшно и по-унизително.

Не зная дали Тодор Живков е присъствал на опелото на едничката призната българска жертва в Чехия, но президентът Първанов го направи на 30 декември 2003 г., когато над ковчезите на загиналите в Кербала ловко уподоби мръсната война в Ирак с Втората световна война...

Също така нямам представа дали Тодор Живков пръв е настоял за военна инвазия в Чехословакия, но сегашният ни президент беше човекът, който в Истанбул през пролетта на следващата - 2004 година, настояваше "за по-голям ангажимент на НАТО" в Ирак. Хем току-що България беше станала член на въпросната организация!

Интересно какво ли ще пишат вестниците след още четиридесет години?

Ако и след четиридесет години има български вестници...