Като чета, слушам, гледам и изживявам поредните вайкания за поредния провал я на снабдяването с ток, я на издаването на паспорти, я на спазването на стандарти за храни, я на каквото се сетите, но най-вече на туристическия сезон, в жегите все ми изниква образът на Юрген, политически турист от Федералната република Германия. Историята с него е поучителна и при всичката си странност за едни и обичайност за други, а може би тъкмо поради тази двойственост, има символичен характер. Не го бъркайте с Юрген Рот, който играе разследващ журналист и пише книги за познатите групировки, служби и политици. Тоя Юрген не е толкова известен. Изпълнението на мисията му налага дори определена тайнственост. Той не се бори за победа на прозрачността изобщо по света и у нас в частност, а за конкретна свобода, воден от чувствата си. Затова не се и доверява на документи и слухове, предпочита да слуша разума и усета си - при това не само своите, но и тези на другите, та да схване живота в неговата първобитна непосредственост. България му дава достатъчно материал за задоволяване на това любопитство. Прекарва тук десетина дена всяко лято. Те му стигат за година. Най-вече като доукрепват убеждението на един разочарован от Йошка Фишер и компания екоактивист, че на Земята има места, където



трябва да се пази не толкова природата, колкото обществото



в първичността му и с всичките мили наивности на предполитическото съществуване.

Следва да се отбележи, че това убеждение има дълбоки политически корени. Юрген е активист от немската секция на един постмодерен интернационал, роден спонтанно във Франция като Фронт за освобождаване на градинските джуджета (Front de Liberation des Nains de Jardin); има разклонения в почти цяла Западна Европа и в някои щати на САЩ. У нас не вирее поради сравнително малкия брой градински джуджета, изобилието на политически великани, както и поради плътната сянка на ком- и социнтерна в сериозните политически борби. Името на фронта достатъчно ясно показва крайните му цели. Освен освободителен те имат възпитателен характер дори само с това, че разбиват еснафския уют на ония, които красят дворовете си с джуджета. След като откраднат (по-точно освободят) джуджетата, бойците на фронта ги поставят там, където им е мястото - обикновено в гори и ливади, но също така и в старинни замъци по Лоара, с което притесняват музейните куратори. Ония дейци на фронта, които не вярват в реалното съществуване на джуджета, ги връщат в работилниците, където са били произведени; други пък инсталират в джуджетата лампи, МР-тройки със записи на приказки и писъци и ги пускат нощем възможно най-силно. Някои съобщават с писма и снимки къде са занесли джуджетата, като оставят на съвестта на собствениците дали да си ги вземат обратно, или пък да си купят други, чиято съдба надали ще е по-различна предвид активността на фронта. Повечето потърпевши приемат набезите съвсем нормално: съобщават в полицията, която също толкова нормално им връща джуджетата, издирва нарушителите на реда и ги глобява, а в тежки случаи ги праща и на съд.



Тези репресии по-скоро увеличават ентусиазма на борците



за неотнимаеми права и свободи.

Воден от дълга си на такъв борец за свобода, която е толкова по-голяма, колкото по-далеч са съвестният гражданин и бдящата полиция, Юрген откри България в края на миналия век. Запътил се към Странджа с две градински джуджета (в Германия били около 25 милиона; в Странджа била митичната Туле), той висеше на една отбивка и се чудеше накъде да поеме, тъй като, естествено, липсваха каквито и да са табели; по него време GPS не се ползваше. Посочих му пътя. На въпроса "Защо няма табели?" непредпазливо отвърнах, че най-вероятно някой ги е взел било за покрив на кокошарник, било да пече чушки. Казвам "непредпазливо", защото последва дълъг и обяснителен разговор. Колкото и да бе радикален в разбиранията си, Юрген все пак беше немец - изобщо не можеше да загрее връзката между липсата на табели, кокошарник и печене на чушки: толкова непознати за немеца явления, колкото за българина бе и остава освобождаването на градинските джуджета и намесата на полицията за предотвратяване на подобни престъпления. Когато се запозна в течение на няколко години с тия, а и с много подобни явления, той оформи и споменатото по-горе убеждение. Както вече споменах, с всяко следващо посещение го доукрепваше и задълбочаваше.

Тази година не направи изключение. Нещо повече, дотам го промени, че Юрген реши повече да не носи джуджета из приказните ни гори, а да ги връща в мините в Тюрингия.

Над морето намерил едно приказно място, до което стигал черен път; долу имало скали и малко заливче. На стотина метра от пътя слънцето огрявало полянка, прекрасно място за джуджета. Току ги поставил и чул ръмжене на мотор, а после видял камион-цистерна, който спрял на брега. Шофьорът размотал някакъв маркуч, провесил го над скалите и почнал да изпомпва съдържанието на цистерната. Разсмърдяло се scheiss stinkend, да прощавате, ако сте на маса. Гюнтер изтичал до камиона, развикал се, шофьорът го изгледал враждебно неразбиращо, качил се в кабината и отпрашил по пътя. Немецът онемял, прибрал си джуджетата и омърлушен се върнал в хотела, като изпитвал известна гузност, ползвайки баня и тоалетна. Напълно логично за него. Но и за хотелиера, от когото разбрал, че нямало канализация, пречиствателната станция била на петдесетина километра, това оскъпявало курса на фекалката, оттам и нощувките, а и без друго всичко се изливало в морето, което било естествен филтър, и т.н.



Тук историята завършва без поука,



а с бележката, че това за канализацията, туризма, политиката и изобщо за миризливите неща у нас го знае всеки. Освен че е напълно съобразено с житейската логика, то може да промени убежденията вече само на чудаци, за които градинските джуджета са по-важни от непосредствеността на живота.