Заканите на Българския лекарски съюз за стачка от средата на септември, придружаващите я коментари на управляващите и на винаги бдящите стожери на икономическата ефективност са добър повод да си припомним една друга стачка отпреди три години, стачката на учителите.

Не защото тя бе най-голямата в т. нар. демократична история на България, а защото тъкмо при нея тъй натрапчиво се повтаряше паролата, явила се и сега: "Първо реформи, после пари". Фразата, повтаряна със силата на мантра от няколко правителства и медийните им клакьори, е символ-веруюто и на сегашното. В това отношение то не се отличава от тях и особено от последното, което я употребяваше винаги, когато някое съсловие хвърлеше око на бюджетния излишък. Правителството на Борисов може и да има извинението, че сега страната се намира в бюджетен дефицит, но по същество то следва същата политика под същия лозунг. Прочее да се говори за политика тук е пресилено. По-скоро става дума за програма, зададена от докладите и препоръките на Световната банка и прикрита под европеидната идеология. Въпросната програма бива изпълнявана с оная буквалност, с която в някогашния виц и Тодор Живков за почуда на гавазите всеки ден събирал камъни из Бояна; после се разбрало, че вместо програма за развит социализъм от Москва погрешка му били пратили инструкциите за лунохода. В случая "пари срещу реформи" обаче няма никаква грешка.

"Пари срещу реформи" пряко засяга две сфери, в които всяко правителство, независимо от идеологическите му драперии, следва да извършва и задълбочава реформи - образованието и здравеопазването. На пръв поглед нейните опорни точки звучат напълно разумно. Те са децентрализация и делегирани бюджети, външно оценяване, повишаване на качеството за сметка на количеството, т.е. закриване на институции, съкращаване на хора, финансови стимули за изпълняващите програмата и съответно рестрикции за съпротивляващите се.

И, разбира се, подкрепяща реформите политическа конфигурация, както и медийна среда, която да хвали ефективността и да изобличава саботьорите на съответната услуга. Тъкмо оттук започва неразумността, чиито измерения не са никак изненадващи. Нейните адепти изповядват икономическия детерминизъм далеч по-яростно и от най-върлите последователи на учението за базата и надстройката, каквито всъщност бяха преди сами да се реформират.



За тях образованието и здравеопазването в "съвременния свят" са вече именно услуга,



а не дълг в неговото патетично, почти религиозно измерение; вярващите рядко взимат заеми и за тях понятието дълг е доста далеч от представата за висящ кредит. Така или иначе парите, освен реформата, трябвало да следват клиента - един друг мантрически израз, проглушил ушите ни тъкмо по времената на учителската стачка във формата "Парите следват ученика". Нищо чудно, че той се чува и днес във варианта "Парите следват болния" - все пак не само инструкциите, но и ония, които ги привеждат в изпълнение, са типологично същите, ако и да се различават по ръст, тегло и футболни умения. Със сигурност той ще се чуе и като "Парите следват пенсионера".

Казано иначе: има ученици, болни, пенсионери, има и пари. Оттук лесно може да се направи стратегемата, че ако ги няма, няма да ги има и парите за тия общо взето тегави държавни задължения, само увеличаващи бюджетните разходи.

Тъкмо тая сметка доведе до най-голямото постижение на национално отговорния капитал, десетпроцентния данък, не случайно въведен при доминирано от социалисти правителство и при бюджетен излишък. При сегашната бюджетна криза, която тогава не можеха да видят само слепите, по-дребно следствие от тоя данък е както слизането от самолет на "Майбах", така и повтарянето на мантрите за парите, които следвали клиента на услугата. Често пъти те дотам го следват, че направо го гонят още докато е ученик и преди да е болен или пенсионер.

Гонят го натам, където парите го чакат, но не защото нормалният човек е готованец. Те го гонят към места, където представата за социална солидарност е свързана с отговорност и дълг тъкмо към обществото. То не е джунгла само тогава, когато поддържа институции, хора, съсловия извън мотивите на пряката финансова ефективност и бърза полза. Това всъщност го характеризира като човешко съжителство, при което ценността на общите интереси надвишава интереса на клиента. Тъкмо това е общественият дълг за поддържане на възпроизвеждащи самото общество институции, който цивилизованата държава изпълнява. Затова тя на всяка цена ги поддържа. Те не произвеждат пряко, но вършат нещо също толкова значимо за хората -



възпроизвеждат общите ценности



Но също и затова някои държави може да са заможни, ала дивашки, поддържат ли образование, здравеопазване, възрастни хора със сметката "дал-взел" и лесното продължение на "Парите следват клиента" - "Да му ги вземем, него - кучета го яли".

Не клиентът, а ученикът, студентът, болният, работещият, пенсионерът трябва да знаят, че има пари, които обществото гарантира дори и по време на криза, за да оцелява не просто индивидът, а самото общество. В противен случай то се превръща в джунгла, където услугата зависи както от добрата воля на по-силния, така и от щастливия случай.

С всяка следваща реформа нашето общество все по-успешно се приближава към това нещастно, дивашко състояние. Както си вървят реформите, никак няма да е чудно някой прекрасен ден да говорим и за полицейски, военни и дори църковни услуги, а по новопостроените магистрали да висят билбордове с подкрепящ солидарността слоган "Карай пиян, дари органи" по същия лицемерен начин, по който около Коледа се събират пари с SMS-и за болни деца. И как да е чудно, когато при цялата издъненост на бюджета по канали от типа на National Geographic и Discovery ще върви рекламата "Вълшебството живее тук". На оперативна програма "Регионално развитие" тя струва има-няма десетина милиона лева и решително допринася за усета, че сме все по-близо до джунглата.