Личните вещи на българските средновековни владетели, запазени до наши дни, са толкова малко, че откриването на нови е цяло чудо. През 1918 г. известният византинист Г. Мийе попада на позлатен кръст с кирилски надпис в ризницата на Ватопедската обител в Света гора.

Макар да е с поизтрита позлата, кръстът изглежда разкошно. Изработен от метални листове във формата на кръстовидна касета, лицевата му част е богато украсена с 5 големи и 3 по-малки аметиста. Останалата площ на лицевия панел е плътно запълнена с перли, общо 24 на брой. Още 2 перли украсяват шарнира, чрез който се закопчава касетата. Както може да се очаква, днес аметистите са доста повредени, а перлите, както е обичайно, са изгубили доста от първоначалния си блясък, макар и не толкова, колкото перлите в Преславското царско съкровище от Х в., които днес са направо помътнели. Вероятно поради особеното място, на което се съхранява този важен за България паметник - Ватопедската обител на Света гора, не е известно да са правени изследвания на материалите, от които той е изработен. Тъй като никой от малкото му изследователи не е виждал на живо кръста, още от Мийе се твърди, че листовете за касетата са медни. Може да се предположи обаче, макар да липсва и досега изследване на метала, че това е объркване, а кръстовидната касета е изработена всъщност от сребро, може би нископробно. Позлатата е сигурна и е значително по-запазена върху лицевия панел.



Кръстът изглежда малко старинно за ХIII-ХIV в.



Като архаични елементи могат да се отбележат обсипването с камъни и перли на лицевата страна, както и плитките касети на аметистите, които не са характерни за това време. Въпреки относително нескъпите материали и камъни, от които е изработен кръстът, той изглежда достатъчно богато, което по стил го доближава до паметниците от късноантичната епоха. Впрочем на използваните при направата на кръста материали ще се наложи да се върнем малко по-късно.

По форма кръстът от Ватопедската обител е от т. нар. руски тип кръстове, чиито рамене завършват с палметовидни или кръстовидни разширения, или с изображения на християнски светци. Формата на кръста допълнително архаизира вида му.

Съвършено безспорно е, че кръстът е нагръден както поради наличието на втулка за окачване с двойноконусовидна форма, така и поради неголемите му размери. Също толкова безспорно е наличието на прегради във вътрешността му, които подсказват използването му като мощехранителница. Наистина, когато Г. Мийе получава възможност да види паметника в ризницата на Ватопедската обител, отделенията във вътрешността му са заети от частици човешки кости, изтляло черно дърво и втвърдени смоли.

Нагръдните кръстове-касети са изключително разпространени още от края на IХ - началото на Х в., а днес само в българските музеи има доста над 1000 такива паметника или части от тях, повечето празни. Основателни са предположенията, че всички те са съдържали, или техните собственици са били уверени, че съдържат, части от кръста, на който е умъртвен Исус, дребни частици от костите и/или черепите на християнски светци, парчета плат от дрехите на майката на Исус. Има даже едно прекрасно описание на такъв кръст-касета с прегради за мощи. Принадлежал е на византийския император Исак II Ангел (1185-1195). Императорският кръст бил смятан за изключителна ценност, понеже ". . . бил направен от злато, а в средата си [във вътрешността си] има частица от светото дърво, на което бил прикован Христос . . . Той има премного отделения, в които се намирали мощи на по-прочути светци . . .", по думите на летописеца Георги Акрополит. В битката в Тревненския балкан през 1190 г. българските войски нанесли страшно поражение на византийците и пленили знаците на императорската власт, включително "пирамидалните корони" и "самия императорски кръст". В българската царска съкровищница тези изключителни богатства престояват почти век, като са изваждани и показвани по празници.

Подробният палеографски и езиков разбор (А. Фролов, 1944; Л. Дончева-Петкова и Ст. Смядовски, 1990) категорично свързват паметника с един от двамата български царе, които се именуват Георги Тертер.



Разчитането на 23-редовия надпис на среднобългарски,



изрязан на обратната страна на кръста, не представлява голям проблем. От него става напълно ясно, че кръстът принадлежи на българин, който е живял през ХIII или ХIV в. Безспорно е също, че този българин е цар ("властващ сред царете") и се казва Георги Тертер. Дотук стигат безспорните данни от надписа.

Надписът на обратната страна на кръста-касета е от изключителна важност както за възможността да се определи неговият притежател, така и за историята на българската средновековна поезия. Запълващ плътно отреденото му поле, надписът представлява всъщност оригинална средновековна българска поетична творба. Главното, което може да се научи от този надпис, вече бе отбелязано. Досега се приемаше, че "Георги Тертер" от надписа е цар Георги Тертер Стари (1280-1292), без за това да са изтъквани някакви особени основания. Приемаше се, че поради краткото управление на неговия внук цар Георги Тертер Млади (ноември 1321-октомври/ноември 1322) нагръдният кръст-касета трябва да е принадлежал именно на дядо му.

Струва си тук и сега да предложим още три основания, че позлатеният нагръден кръст-касета от Ватопедската обител е носен от цар Георги Тертер Стари, както доста интуитивно се смяташе и досега. Време е да се върнем отново на материалите, от които е изработен кръстът. Наистина нископробното сребро (или даже мед), тънката поолющена позлата, аметистите и ситните перли изглеждат доста "нецарски" материали, но напълно пасват на времето на царуване на Георги Тертер Стари. Неговият предшественик цар Иван Мицо Асен (1279-1280) "под благопристоен предлог и за собствена изгода" побягнал от Търновград заедно с царица Ирина, отнасяйки "съкровищата на българите, най-хубавите, които имаха . . .". Очевидно е да очакваме, че лишен от държавното съкровище, включително и от византийските императорски богатства, пленени през 1190 г., новият цар Георги Тертер Стари едва ли е можел да си позволи разточителство на скъпи материали дори и за собствена употреба.



Особено злощастна става съдбата на България през 1285 г.



През първата половина на годината силна татарска конница пресича Черноморската област от север на юг. Макар византийците да разгромяват тази страшна сила при Марица, цар Георги Тертер Стари трябва да проси милост от татарите, за да опази страната от пълно разорение. Условията на фактическата капитулация са възможно най-тежките - царският син Тодор Светослав е изпратен като заложник в Златната орда. Втората царска дъщеря е дадена за жена на Чака, син на предводителя Ногай. Самият цар отново става васал на татарите, което е отразено даже на монетите, сечени от него след 1285 г., с изобразения на тях полумесец. Като припомним, че Ногай приема исляма още през 50-те години на ХIII в., сякаш вече е напълно ясно кои са "варварските войски" от надписа на царския кръст-касета от Ватопедската обител. Общото трагично звучене на надписа е напълно синхронно на събитията от 1285 г. - само кръстът вече е "покровител в битките, защитник в бедите", царят не вижда никакво друго избавление.

Като васал на ислямизиращи се или вече ислямизирани татари, при това особено през 1285 г., само при цар Георги Тертер Стари са актуални въпросите на вярата. Нуждата от "крепост на вярата", с което завършва надписът, трябва да насочи датировката на паметника именно през същата година.

И накрая, цар Георги Тертер Млади на практика не се занимава с битки по северната българска граница. Веднага след като поема властта, той с изключителна настойчивост се впуска на юг, в битки с Византия, поради което в царуването му не се забелязват "варварските войски" от надписа върху царския кръст-касета.

Макар и с непреки доводи, изглежда, вече може не само интуитивно да отнесем изработването на царския кръст-касета от Ватопедската обител именно в злощастната за България 1285 г. От това време е и един надпис от Шуменската крепост, напълно съзвучен с надписа от царския кръст: "Аз, Георги, като погледнах долу и горе, рекох: Боже, заради името ти, избави ни от татарите".