Скромността краси човека. Бойко Борисов е красив, Ангела Меркел - по-малко.

Не бързайте, не е ирония; ентимема е, т.е. такъв бърз реторически силогизъм, който не си губи време с привеждане на очевидни предпоставки. Затова и ги пропуска. В случая пропуснатите очевидности са "Бойко Борисов е скромен човек", "Ангела Меркел е по-малко скромна от него". Факти? Ето ги, пресни, от тая седмица.

В деня на откриването на Америка, 12 октомври, Бойко Борисов също откри нещо, което в следващите пет-шестотин години сигурно ще има все по-важно значение за България, Европа и света. Откри Европейския политехнически университет в Перник, най-новото частно висше училище у нас със студенти от България, Турция, Камерун, Нигерия, Египет и др., общо 63-ма, а с преподаватели и служители - почти 90, колкото Колумбовите моряци. Ще започнат нормален учебен процес след уреждането на дребни визови проблеми; финансови видимо нямат. Ръководството на университета в духа на академичните традиции бе решило да удостои премиера с титлата "доктор хонорис кауза" за извънредните му заслуги към тоя нов център на висшето знание. В духа на политическите традиции това не бе предложено на президента, чиито заслуги за университета никак не са по-малки, не броим ли, че и той е доктор като премиера. Както и да е, но напълно в духа на предмета "европейски ценности и култура", който според ректора на ЕПУ проф. Христо Христов щял да се изучава като единствен по рода си у нас, премиерът прояви присъщата си скромност и се задоволи само с почетен плакет. Все пак той отбира от академични ценности и добре знае, че доктор хонорис кауза в културните страни се става предимно за научни заслуги.

Ден преди това Ангела Меркел, също доктор, пренебрегна това старо академично правило и



постъпи далеч по-нескромно



Тя прие да бъде доктор хонорис кауза на Русенския университет "Ангел Кънчев" - при това без да стъпи в Русе, получавайки почетните инсигнии в Археологическия музей току срещу Министерския съвет и президентството, където преди това бе окичена с орден "Стара планина". Претръпналото око на сериозната българска журналистика подмина тия дребнавости, съсредоточавайки се върху политическото празнословие за справедливото третиране на страната по пътя към шенгенското пространство и решителността на новото правителство. Също така пропусна и това, което последва в Румъния. Именно, че Меркел продължи с нескромността си на другия ден, където стана доктор хонорис кауза на университета в Клуж-Напока или Клаузенбург, както още го наричат в Германия. При това отиде там не само защото край града има летище, а и заради останалото немско малцинство откъм 600 000 души, пропуснали щастието да бъдат продадени навремето на Федералната република от Чаушеску за по 4000 марки парчето. Далеч по-наблюдателната немска булевардна журналистика обаче забеляза това и използва за описание на посещението на Меркел у нас сравнението с кралица и архаичния, многозначителен и многозначен глагол hofieren, ще рече "лаская, ухажвам, мазня се", но и "водя весел живот", "разточителствам", а също така "ходя наповънка по нужда", да прощавате (вж. http://www.bild.de/BILD/politik/2010/10/11/merkel-in-bulgarien/wie-eine-koenigin-geehrt.html). Връзката пък с почетно титулувалия я наш университет бе намекната с важната биографична подробност, че като скромна ученичка от бившата ГДР Меркел висяла два часа във влака на русенската гара. Що се отнася до политическото празнословие по темата "Шенген", то бе онагледено с препратки към темата "мафия" и статии за мафиотската булка, както нагло наричат там злощастната Румяна Желева.

Е, не е ли очевидно тогава, че



нашият премиер е по-скромен



и някак по-европейски културен от немския канцлер? Очевидно е.

Очевидно е обаче и друго. В такива дребнавости крещи липсата на достойнство в институции, които по идея трябва да дават пример за умереност, честност, самостоятелност. Пак не бързайте - не е държавата като такава, нито пък медиите. Тях си ги знаем и блюдолизничеството не е никаква изненада, когато действията им могат да се покрият в широкия смислов диапазон между "ласкателство" до "ходене наповънка по нужда". Напоследък обаче липсата на достойнство все по-честно изразяват университетите, където подлизурковщината с всяка седмица изкачва все по-високи върхове, при които слагачеството пред властта е решително условие за добро здраве. Там са именно докторите, игнорирали каузата си. В края на краищата това им позволява да присъждат почетни титли само с оглед на очаквани дарове, мигайки извинително в стил "те ме плюят, дъжд вали, чудо голямо". Това изглежда е напълно безинтересно за широката публика. Но това е причина за общественото безразличие, че бюджетите им биват съкращавани под предлог за реформи, на които те сами се подлагат; че биват разглеждани като досаден аксесоар за европеидния образ на държавата, докато в действителност са употребявани за протоколни нужди; че се делят помежду си и вътре в себе си, като се стараят да докажат пазарната си ефективност с цената на академичното достойнство; че привличат едни и отблъскват други студенти със златното правило "плащате на това гише - след време взимате дипломата на друго".

Това донякъде обяснява една друга очевидност, за която ставаме все по-слепи: най-големият български университет отдавна не е Софийският, който впрочем също се тутка какво да прави в кризата; не е и в България. В него са всички ония бакалаври, магистри, доктори, които учат и работят в такива чужди университети, непренебрегващи каузата си да пазят достойнство, когато присъждат доктор хонорис кауза. При това не мислят само за свои ползи, а и за достойнството на държавата си.