|
| *** |
Борихме се упорито, ежедневно и от сърце.
Изпращахме оплаквания, давахме интервюта, правихме стачки.
Слагахме прът в колелото на монополите, сипвахме захар в резервоара им с бензин, опитвахме какво ли не.
Нищо не помогна.
Кафето ни сутрин се пресичаше, обяда ни се вкисваше, а нощем монополите виеха в комините на къщите ни.
Нито монополите паднаха, нито ние цъфнахме.
Монополите изобщо не разговаряха с нас. Където ни срещнеха, ни ритаха по кокалчетата, показваха ни кукиш и общо взето се хилеха в лицето ни.
Държавата седеше отстрани и ни гледаше сеира.
Понякога казваше пет-шест думи срещу монополите, глобяваше ги по някой лев, но общо взето не им се бъркаше в работата.
Монополите цъфтяха и връзваха, беряха едри и сочни плодове от градините, обилно поливани от нас, а ние линеехме и преплитахме крака. Те горди, румени и здрави, ние - психясали, бедни и отвратени.
Да излезем на въоръжен бунт срещу тях - не иде. Всеки има оръжие, ама някак си не се сетихме някой да е надвил монопол с пушка в ръка. Пък и половината ни оръжие не беше регистрирано.
Петиция да напишем до парламента - голям праз! Коя петиция е оправила работата до днес! Мнозина направо се изсмяха на идеята ни - те, горките, се бяха подписвали ежедневно на всички възможни прошения и петиции. Мазоли имаха от писане.
Накрая излязохме на площада и направихме една барикада с подръчни средства, взехме суха храна за три дни и здраво се окупирахме на рубежа.
Държавата веднага дойде. И ни попита:
- Кво искате бе, прошляци!
- Имаме какво да кажем - рекохме ние.
- И?
- Ние сме най-незащитените хора от монополите в нашия живот. Който и монопол да дойде, каквото и да захване - все е срещу нас, все ние сме виновни. Ошушкаха ни до стотинка, децата ни няма какво да закусят, обувките ни са пробити, а отсреща на тротоара ни чака съдия-изпълнител. Няма държава, няма бог, нищо няма. Само монополи с ненаситни гърла.
Държавата ни слушаше с ръце, пъхнати в джобовете си.
- Друго?
- Че това малко ли е! Ние сме европейски граждани, имаме права, имаме справедливи искания.
- Когато е до права - веднага ставате европейски граждани - рече намусено държавата, - а когато работата опре до задължения, все на българи се правите. И то на много българи. Едно чувате, друго виждате, трето не правите. Така ли е! И после - елате да ни пазите. Елате, - ама няма да дойдем, докато имате такъв двоен аршин за нещата. Вие да не си мислите, че днеска е лесно да си държава.
Така строго и намусено ни рече държавата.
Ние веднага отговорихме.
- Първо - предаваме се! Монополите победиха!
Държавата нищо не каза.
- Монополите са навсякъде. Ние пищим от тях, държавата ги глобява, а те си свиркат.
- И кво толкова? - попита държавата.
- Много молим да не ги наказвате! Защото това ни излиза през носа! Спрете да ги наказвате. Всяка една глоба те ни я взимат от джоба поне десет пъти. И всяка следваща си удържат.
- Много глупаво - рече държавата.
- Умно, глупаво това е. Не щем държавата да ни защитава от монополите. Не искаме да ги наказвате, нищо не им правете. Оставете ги на мира. Белким и те малко охлабят примката.
Държавата вдигна рамене.
- Знаехме си, че не знаете какво искате. Българска работа...
Ние не се предадохме.
- Знаем какво искаме. Не щем монополите, не щем и държавата да ни защитава от тях!
- И какво ще правите?
- Прости неща. Искаме да си купуваме от държавата само газ, сол и кибрит. С другото все някак ще се оправим.
Държавата нищо не рече, обърна се и си тръгна все така с ръце в джобовете.
Един от нашите се опита да изръкопляска, но по-опитните веднага го сдъвкаха:
- Глупак. Че ние сами се набутахме в най-старите монополи! Дай поне да не празнуваме толкова...
Тръгнахме си от барикадата, уморени и остарели, а над главите ни освен студения вятър се носеше и едно тихо и постоянно жужене. Монополите пееха своята зла песен.