|
| Мария Донева |
- Преди дни излезе новата ти стихосбирка "Меко слънце". Какви мигове си събрала в нея? Вярно ли е, че повечето са писани във влака, и що за поетичен влак е тоя?
- Когато книгата стана готова, погледнах я отстрани и осъзнах нещо, което не ми беше минавало през ума до този момент. В "Меко слънце" няма стихове като тези, които най-общо наричат "любовна лирика". Писала съм за животни и растения; за промените, които наблюдавам всеки ден, докато вървя по улиците; за улиците; за възрастните хора; май за всяко нещо, върху което погледът ми се е спирал, за да си отдъхне. Макар че стихотворенията не са любовни в най-тесния смисъл на думата, цялата книга си е обичлива и любовна.
Наистина много от текстовете са писани във влак или рейс, може би защото само по време на пътуване не се суетя за нищо. Няма нужда да се тревожа, че ще закъснея - от тревогата ми влакът няма да тръгне по-бързо. Времето, докато чакам, всъщност ми е подарено лично време за гледане, мислене и възприемане на света. Хубаво ми е, че на корицата има снимка от влак (фотографът е Николай Димитров - nixo) - слънчева снимка с мека светлина, с движение в нея, а в същото време - смирена и очакваща.
- Как се породи влечението ти към римите? Или човек просто се ражда поет?
- Винаги съм писала стихотворения. Защо? Не знам. Какво ще стане, ако реша повече никога да не мисля и да не пиша стихотворения? Това е много развеселяваща мисъл, но никак не мога да си го представя. Ами аз така правя - подреждам си думи. Ако моите думи допаднат на някой друг и го накарат да почувства нещо хубаво, това прави забавлението още по-приятно.
Поетът се ражда с всичко, което му е необходимо, за да прави поезия. Всичко е в него. Очи, уши, нос, гърло, ръце, сърце, ум. Работи сам. Не са му нужни инструменти както на музиканта, не му трябва музика, както на танцьора, защото поетът сам си прави музика в думите. Не му трябват бои, защото в думите се съдържат цветовете. Не му е нужна печка, нито тенджера и продукти, защото поезията се забърква от идеи и звуци.
Той всичко свое носи в себе си. Но и нищо свястно не става без характер, без добър вкус и без много, много четене.
- Важно ли е да живееш в Стара Загора, а не в София, за да изпиташ радостта от мекото слънце?
- Живях в София дълго, а после се върнах в Стара Загора и тя е моят град. Тук ми е уютно и добре. Достатъчно оживено е, с интересни събития и различни впечатления, които хранят ума. Не е нужно да използвам градски транспорт, за да отида където искам. Занимавам се с любимите си неща - поезия и театър, и това ме прави осъзнато щастлива.
Но слънцето като слънце огрява навсякъде. Не може всички да са в Стара Загора. Радвайте се, където и да сте.
- Пишеш стихове, правиш театър с деца с увреждания, работиш в ДТ "Гео Милев" - Стара Загора, но и в театъра към психиатрията в Раднево. Откъде идва тази страст да прокудиш нещастието, да го изгониш с любов?
- Изкуството прави света поносим. Сигурно затова постоянно търся място за себе си в неговите красиви зали, светли коридори и съвършени градини. Никога не съм знаела каква искам да стана, когато порасна. И сега все още не знам. Нямам представа за себе си като за човек, свързан с някаква професия. По образование съм филолог, но това не е професия, а нагласа на ума.
Човек се обръща към поезията в тези периоди от живота си, когато се чувства слаб и оголен към света. На малките деца им казват стихчета и залъгалки, за да ги успокоят, приспят, да ги нахранят по-лесно или да ги накарат да се усмихнат. После, масово, през пубертета се случва четене и писане на поезия, главно любовна, главно трагична.
И по-късно, във всички възрасти, стиховете сами се събират да кръжат в ума на влюбения човек. Когато почине близък, отново стиховете идват някак на място. И най-нелитературните хора, дори - най-вече те, слагат на некролозите стихове - такива, които изразяват чувствата им и отговарят на представите им що е поезия. Според мен това означава, че поезията служи на безпомощния и беззащитен човек, за да му помогне и да го защити. Когато се съвземе, той може и без нея.
Аз пък не мога без стихотворенията. Всеки ден не мога. Аз съм винаги беззащитна и се радвам, че е така.
- Малко хора знаят, че най-известните джазови стандарти вече си имат и български текстове - написани от теб. Разкажи повече за този поетично-музикален експеримент.
- Да, това е JAP - Jazz And Poetry, джаз и поезия. Името измисли Манол Пейков след първия ни концерт. Всичко започна спонтанно, а е на път да се превърне в нещо интересно и значимо и дано наистина стане така. Много ми харесва да слушам боса-нова и за удобство при тананикане си съчиних мой текст за една любима песен, Desafinado. Венци Благоев, изключителен тромпетист и добър приятел, видя потенциал в това и ми предложи още песни, на които да направя текстове - не преводи, а оригинални. Това ми е много забавно: трябва да се запазят духът и настроението на песента, темата й, особено за най-популярните песни, думите да са дълги колкото трябва, паузите да са по местата си, да няма шушкащи и стържещи звуци, а текстът да бъде красив и да подхожда на чудесната музика... Работихме заедно с певицата Марина Господинова, която пее с такава елегантност и финес! Българският текст прави джаз стандартите близки и много по-разбираеми. Чувствам се наистина щастлива и облагодетелствана от това, че имаме обща работа с толкова талантливи хора. Наистина.
- Ще излязат ли поетите от мода в ерата на мола?
- Поезията е във вълнението и в думите, и в миговете, в които не ти стигат думи от вълнение. Тя не е подвластна на модата, също както не са й подвластни планините, дъждът, туптенето на сърцето и сънят на бебетата. Когато имаш нужда от нея, тя е там. Когато не ти трябва, тя не спира да съществува. Поезията е най-човечната и най-великодушната природна сила.
Великолепно е чувството да си част от това!
- Ако Апокалипсисът е другото име на Откровението, кои са другите му синоними?
- Това е стих от книгата ми "Има страшно": "Откровението и Апокалипсисът са една и съща книга". Става въпрос за лъжите, които проникват и попиват в живота, първо бавно, а после изведнъж, и в един момент изглежда, че всичко се крепи единствено на тях. Истината се превръща в заплаха, в някаква катастрофична възможност. Човек става заложник на собствената си неискреност. Разбира се, елементарно е да се мисли, че стиховете ми са пряко автобиографични, но сигурно не съм била щастлива, когато съм писала това стихотворение. Когато съм имала причина да мисля за тези неща.
Мога да кажа, че понякога Апокалипсисът е по-добрият вариант. Понякога той е въпрос на хигиена на сърцето. Светът свършва, да, но веднага започва да се създава отново. Страшно е и е много хубаво. В една от приказките на Туве Янсон едно от приказните същества, филифьонката, цял живот се страхува от бедствия. Обаче, когато наистина я сполитат буря, тайфун и торнадо, тя е искрено щастлива. Вече няма от какво да се страхува. "О, мое прекрасно бедствие!" Така вика филифьонката.
В новата ми книга "Меко слънце" светът е нов и светъл като след бедствие. Обитаем, чист, радостен, с една малка сълза под езика.
- Какво би искала да кажеш на читателите ни - в стихове?
- Знам си, че използвам често
"топло, кротко, тихо, меко".
Само малко ги размествам,
и ги поразбърквам леко,
но каквото и да кажа -
все е някакво подобно.
Аз не се тревожа. Даже
си ми е съвсем удобно.
Имам тиха, мека къща;
топли хора, кротки вещи.
Има кой да ме прегръща.
Трябва ли ми друго нещо?
И аз така се питах , но времето ни изпревари . Просто , все не стига и все ни товари ... 
