Любимата песен на Линкълн била Listen to the Mockingbird. Тя можеше да се чуе на къси вълни, когато успеехме да чуем: "This is Willis Conover. The Voice of America Jazz Hour".

Уилис Кановър говореше бавно, не така помпозно като Левитан, когато Левитан казваше "Говорит Москва", но с приятния глас, добит след безброй изпушени цигари и изпити уискита. Уилис Кановър произнасяше всяка дума отчетливо като актьорите, които и да шептят, чуват ги и зрителите на последния ред. Днешните медии, и англоезичните, и българските, нямат майсторлъка на ясния изговор. Навремето той бе нужен поради късовълновия фадинг, паразитните шумове, интерференциите и заглушаванията в радиоефира. Всяко нещо с времето си.

Уилис Кановър, чиито изречения никога не бяха по дълги от пет думи, казваше: "And now Satchmo. Louis Armstrong."

И Сачмо запяваше:



I'm dreaming now of Hally, sweet Hally,

For the thought of her is one that never dies.

She's sleeping in the valley

And the mockingbird is singing where she lies.

Listen to the mocking bird,

The mockingbird still singing o'er her grave;

Still singing where the weeping willows wave.

Ah! well I yet remember

When we gatherеd in the cotton side by side;

'Twas in the mild September

And the mockingbird was singing far and wide.



Тази песен я запели в Северна Америка към средата на ХIХ век, когато южните щати се отцепили в конфедерация и започнала войната между Севера и Юга. "Отнесени от вихъра".

Не вярвайте на медиите, че най-касовият филм бил този или онзи. Най-големият box office buster на всички времена (като коригираме числата заради инфлацията) е Gone with the Wind с Вивиан Лий като Скарлет О'Хара и Кларк Гейбъл като Рет Бътлър по романа на Маргарет Мичъл. Триумфът му е и защото "Отнесени от вихъра" е за победения Юг; не за победителите. Вивиан Лий и Кларк Гейбъл победиха на филмовия екран и свършиха като лузъри; тя победена от цигарите, той от алкохолизъм.

Юли Генов преведе романа. Той имаше пишеща машинка "Хермес бейби", слагаше си я в раницата заедно с хляб, фасул и консерви копърка, качваше се на Витоша, уединяваше се в хижа "Кумата" и там превеждаше. Не знам дали поради това той преведе толкова добре "Отнесени от вихъра". Знам, че Линкълн пролял кръв, за да не допусне разцепването на САЩ, вестниците (единствените тогавашни медии) не втълпили на читателите си, че САЩ не бива да се разцепват. По-късно, когато Линкълн бил застрелян в ложата си в театъра през 1865, вестниците разказали, че Линкълн гледал "Нашият американски братовчед" и че това е музикална комедия от англичанина Том Тейлър; и че неговият убиец Джон Уилкс Бут бил драматичен актьор, любимец на южняците и знаел кога идва онази реплика, при която салонът избухва в смях, който ще заглуши изстрела, и казал "Sic semper tyrannis" и натиснал спусъка, когато Линкълн се смеел. Със "се-ре-се-та" (специални разузнавателни средства) ли са разполагали тогава?

През 1865 още нямало "Човек на годината". Сега Линкълн го класират за втори най-велик президент на САЩ след Георг Вашингтон (Джордж Уошингтън). Брех, тия медийни класации! Немея. Отварям си устата, колкото да кажа, че Линкълн и Сталин пролели кръв, за да няма разцепление.

Да не подценяваме медиите като машина за масово оглупяване. И в България вече избираме "Човек на годината".

Преди "демокрацията" хората не четяха статиите, докладите и лозунгите в "Работническо дело". Разгръщаха направо на спортната страница. Сега машината за оглупяване се върти по-ефикасно.

Но и навремето имаше опити. Създадено бе радио "Хоризонт" за масовия слушател. След срещи с работнически колективи. На едно събрание казали: "Имаме радиоточки и нашите шивачки шият и слушат българското радио. Само че вие като се разприказвате, и те почват да приказват".

Радиоидеолозите казаха: "Тогава повечко музика и тук-там обелваме някоя дума, белким им влезе нещо в главите. Това е американски формат, ама ние от нашата си позиция."

"Американската" радиоформа влезе в България, а в БиБиСи не влезе - новините си останаха в часа за новини, коментарите в минутите за коментари, музиката във времето за музика. По-късно предаванията с включвания на слушатели от цял свят също не ги разводниха с музика. Но в България американското се захваща добре, пуска корени и е благотворно още от времето, когато филоксерата поразила българските лозя, та са ни дотрябвали американски лозови пръчки.

След радиото и в телевизията внесохме американски формат. "Магазинно" предаване с нещо за всеки. За киноманите - какви филми дават по кината, за децата "Розовата пантера Пинко". Вкусна мешавица като руската салата, която в Русия e на практика френска - салат "Оливье", а във Франция е macedoine, защото в нея има и грах, и картофи, и майонеза, и кисели краставички, и шунка, както в Македония има и арнаути, и гърци, и власи, и цигани, и славни потомци на Александър Македонски. Добавете горчица и хрян, защото лютят, а македонците са люти.

Американските медийни формати намериха добра почва в България като американската лозова пръчка? Защо?

Трябва да питам холивудското списание Vanity Fair. Или Текъри. Автора на романа "Панаир на суетата", чието заглавие откраднали.

William Makepeace Thackeray.

Makepeace. Хубаво име. Пък воюват светът да им плаща за медийните формати.