|
| Ивайло Христов |
- Зад новия ти филм "Стъпки в пясъка" стои истински човек с неговата истинска история. Как попадна на тази история - и смяташ ли, че животът е най-добрият сценарист?
- Ще започна отзад напред: да, животът със сигурност е най-добрият сценарист. Такива неща предлага, че човек просто не може да се затвори в някакъв кабинет и да ги измисли. На Слави попаднах съвсем случайно. Това се случи в Чикаго - някъде 2005-2006 г., а може и по-рано да беше. Имахме едно момче, което ходеше с нас - даже вече не си спомням защо - и снимаше с камерата си. Обикаляйки, от дума на дума, той започна да си разказва историята. А тя - много богата, наситена с обрати, и си викам - от това може да излезе филм. Разбира се, вътре не е само историята на Слави, минаха доста години и през тях добавих и други неща.
- Сценарист, режисьор, театрален постановчик, актьор - как избираш между отделните си амплоа? Най-харесван си като актьор, а напоследък малко Клинт Истууд го раздаваш - все зад камера, зад кулисите...
- Има такова нещо, въпреки че аз с режисура се занимавам още от ВИТИЗ. Още в четвърти курс с класа бях направил постановка. Трябваше да остана още една година, за да си довърша образованието, но вече много ми се играеше и не ми се седеше в академията. Беше се събрала много хубава група, с която отидохме в Сливенския театър. Винаги съм смятал, че режисьорът трябва да има известен опит - реших да си дам време и възможност да натрупам този опит. А може би и защото страшно дълго време играх много. Имал съм месеци с по трийсет и кусур представления. И някак си се пренаситих - а пренасити ли се, човек става безотговорен. Започва да се отнася едва ли не чиновнически към работата си. А заниманието с театър, въобще с изкуство, не търпи чиновническо отношение. Така че съзнателно направих този избор, да спра да влизам от пиеса в пиеса и от роля в роля. Тогава се появиха няколко предложения да направя постановки в различни театри, и най-вече предложението на Людмил (Тодоров - б.а.), който дойде вкъщи със сценария на "Емигранти" - и с изненадващата вест, че е решил аз да го снимам. Аз даже мислех, че се шегува. Това е едно от най-трудните решения, които съм вземал в живота си. Борех се като прасе с тиква със страховете си.
- И в "Емигранти", и в "Стъпки в пясъка" играят доста възпитаници на твоя клас от НАТФИЗ...
- Ооо, те са много. Да не пропусна някого! Иван Бърнев, Асен Блатечки, Деян Донков, Карла Рахал, Башар Рахал, Ненчо Илчев... Това е класът, с който започнах работа като асистент на Стефан Данаилов в театралната академия. Страшно добър клас, много обичам всички от него, изключително свестни момчета и момичета. От там излязоха и Валери Йорданов, и Стефания Колева. Още като писах сценария, Иван Бърнев ми влезе в съзнанието и много естествено се наредиха и другите покрай него.
- Твои ученици доминират и в друг актуален филм - "Тилт"?
- Там пък са от последния клас, който водихме с Пламен Марков - Явор Бахаров, Радина Кърджилова, Ивайло Драгиев, Ованес Торосян.
- Като всеки съвременен български режисьор на кино, и ти изрази на предпремиерата плахата надежда филмът да се гледа, да стигне до публиката. Какъв, мислиш, е потенциалът на българските филми - на фона на пълните театри? Напоследък уж се появяват нелоши заглавия, а зрителският интерес - с изключение на "Мисия Лондон" - нищо работа.
- Аз съм на друго мнение. Всички казват, че театрите са пълни - но театрите в София само! И то не всички театри, не на всички представления. Българското кино не са радва на зрителски успех, защото няма къде да се гледа. Няма киносалони. В София единствените са Домът на киното и "Одеон". Другото - "Арени" и молове. В градове като Русе няма нито един киносалон...
- Вече и там има мол, с десет кинозали.
- А! Има мол. Добре. Но това няма нищо общо с разпространението на българско и на европейско кино. В моловете и в арените се прожектират някакви филми, дето паяци и мишки ходят по екрана. Със сигурност европейско кино, сериозно кино няма как да се гледа в такъв салон с пуканки и кока-кола. Да не говорим за другата причина - отказа от финансирането на българското кино. За отказа на целия български политически елит в продължение на 20 години да се занимават и да мислят важно и държавнически за културата и за изкуството в тая страна. Не може да разсъждаваме за изкуство, както бихме разсъждавали за енергетика или за продажба на плод и зеленчук.
- "Културен геноцид" е силна дума, но ти я използваш?
- Ами точно такова е. Ето - примерът със затварянето и превръщането на всички киносалони в бингозали - какво е, ако не геноцид в действие? Доколкото разбирам, театралната реформа отново ощетява провинциалните театри. Софийските театри са осигурени, въпреки че и там има недомислени неща. Няма идея за това накъде трябва да се върви, правят се случайни ходове. Абсолютно случайни. Имах възможността да прочета проектозакона за сценичните изкуства. Където няма едно много важно нещо - цифра! Правят някакви реформи, без да уточняват в какви финансови параметри трябва да бъдат направени. Като промените в закона за киното - "при възможност..." Каква възможност?! Културата, изкуството са изключително важно нещо - точно колкото е важно и образованието, и здравеопазването. Това са сектори, които са симптоматични за цивилизованото развитие на един народ.
- Ти взе ли участие в протестите на кинодейците?
- Разбира се. Ако има следващ протест, пак ще отида.
- Българската публика културна ли е? Има ли тя потребност от изкуство, или насила й го тикаме в лицето, а тя си иска чалгата?
- Публиката беше изключително културна. Но в продължение на 20 години тоя народ се обуначи жестоко. Вземи самия факт, че никой не се грижи това подрастващото поколение да се занимава със смислени неща. Хората, родени 1989-1990 г., вече са студенти! Какви реформи се направиха за това време, какви учебници се написаха? Едно време имаше кинолектории. Водеха ни от училище в зала "България". И на театър. Сега такова нещо няма.
- С Модерен театър какво се случва? Постановки няма от началото на годината.
- Ще има. Още февруари-март започваме да играем. Модерен театър е един експеримент, който се прави за първи път в България. Въпреки че има и други частни театри, но със сграда, със състав собствен и т.н. - няма. Много се надявах държавата някак си да погледне на това, че са вложени 3 милиона евро и че имат възможност да открият още 20-25 работни места с един много малък разход от тяхна страна - да кажем, една трета от бюджета на провинциален театър.
Навсякъде другаде по света има работещи финансови инструменти, които дават възможност на една частна трупа да задвижи своята дейност - фондове, работещ закон за меценатството... Тук всичко това е стопирано. Разбира се, има някакви проекти - няма как да не спомена Столичната община, където спечелихме конкурс и съответната финансова помощ, но всеки знае, че парите, които се отпускат по тези конкурси, не могат да покрият разходите дори за една постановка. Бях в Москва преди две години да погледам театър и се натъкнах на следния факт. Един клас от тяхната театралната академия, току-що завършил, беше направил две или три много качествени представления. И един човек - не знам с какво се занимава точно - им построи театър на тоя клас! А забележете - докато се строеше театърът, тези момчета и момичета играеха представленията си в МХАТ. В България случването на нещо такова все повече и повече се отлага във времето. Защото отношението към културата и изкуството в България все повече закърнява.
- А какво е всъщност да си директор на трупа? Ти каза, че изкуството не търпи чиновническо отношение, но директор е баш администраторска, чиновническа работа.
- Може би точно защото не съм типичният администратор, не успях да намеря пари да просъществува тоя театър.
- Отчиташ ли го като свой личен провал?
- Не. Аз съм бивш спортист, национален състезател. Много трудно се предавам. И театърът ще задейства. Напук.
Яко. Ми направете си един киносалон - и там европейско кино да се гледа само ако си със ръце и крака заковани с гвоздеи. Иначе то туй какво кино е. Простаци, ще ми гледат кино за кеф....
Изведеното заглавие е манипулативно. Едно е, както е казано всъщност, изкуството да не търпи чиновническо отношение към него, т. е. ние творим от 8.00 до 17.00 5 дни в седмицата, а съвсем друго - марш чиновниците от културата/изкуството, както се опитва да ни втълпи заглавието.
