През последните 10 дни имаше моменти, в които, ако слушаш британския премиер Дейвид Камерън в парламента, чуваш не гласа на коалицията от 2011 г., а този на Тони Блеър от 2002-2003 г. Същата добре артикулирана настойчивост, същото морализаторстване, същата искрена загриженост за другите човешките същества, същата увереност, че си на правилната страна на историята. Само потенциалният бенефициент на предлаганата военна операция е друг: обсадените опозиционни на Кадафи сили в Либия, вместо кюрдите или арабите от блатата на Ирак.

Можете да се запитате с известна скептичност как е възможно тъкмо този нов британски премиер да постъпва така, сякаш не е извлякъл поуки от Ирак. Вчера Дейвид Дейвис, тогавашният вътрешен министър в сянка, подкрепи призива на Камерън за въвеждане на зона, забранена за полети над Либия. Камерън я определи като "възможна", Дейвис добави - "крайно постижима". Лесно, просто. Пак същият злощастен танц.

По горчива ирония годишнината от началото на иракската война се пада точно този уикенд. 8 г. след битките за Багдад и Басра Съветът за сигурност на ООН гласува да се забранят полетите над друга арабска страна. Наследството на Ирак тегне върху всеки ход.

Барак Обама си призна поне това. Докато значимите събития се разпространяват лавинообразно през арабския свят, неговата администрация действа последователно в избора си да следва, вместо да ръководи. Въпреки натиска на съюзниците си да окаже ранна подкрепа на демонстрантите в Египет или да вземе страна в сраженията в Либия, Белият дом не направи нищо. Единственият член на администрацията, който Обама запази от времето на Буш, пък е най-предпазлив. Наследникът на Доналд Ръмсфелд в Пентагона Робърт Гейтс заяви, че въвеждането дори на забранена за полети зона ще е равносилно на обявяване на война, очевидно загрижен за това САЩ да не се замесват в гражданската война на още една страна.



Анархията след инвазията в Ирак остави своя белег



Но не само този спомен е причина за предпазливостта на САЩ и на части от арабската опозиция, които при други обстоятелства са търсили американска подкрепа. На първо място иракската война изсмука военен капацитет и пари. САЩ все още имат 50 000 войници, разположени там. Силите на НАТО, сред които най-многобройни са контингентите на САЩ и Великобритания, все още воюват в Афганистан. В известен смисъл тъкмо Ирак е причината те да са там вече десетилетие - защото заради Ирак операциите в Афганистан минаха на втори план в ключов момент. Каквато и да е причината, последствията са такива, че при воденето на война на два фронта дори и САЩ не са в състояние да отделят повече човешки ресурс и бойна техника отвъд границите си.

На психологическо равнище Ирак подкопа националната увереност на САЩ и доверието на другите в американската мощ. Оказа се, че това, което се рекламираше като справедлива намеса, изобщо не е такова. Външният натиск върху САЩ да предприемат действия в Северна Африка не може да се представи като аргументиран с разузнавателни данни - тъкмо обратното, бунтовете бяха абсолютна изненада както за региона, така и за останалия свят.

Но общественото мнение, особено в САЩ и Великобритания, слуша доста скептично дискусиите на правителствата за въоръжена намеса. Има ли доказателства и основания, и дори и да има, дали намесата наистина ще доведе до резултат? Иракският опит насади съмнение. Както се очакваше, Ирак компрометира и аргументацията за хуманитарна интервенция. Склонността на Блеър да използва военна сила, за "да прави добро", може да се възприема като отговор на Запада на неуспеха да предотврати геноцида в Руанда.

Фиктивният успех на британската намеса в Сиера Леоне и на международните усилия за защита на босненци и косовари от сърбите бе използван като хуманитарно оправдание за нахлуването в Ирак. Но без да има доказана спешна необходимост, няма законно основание. Намесата не проработи дори и в чисто хуманитарен план. Стандартите на живот в много части на страната едва сега започват да се подобряват.



Вероятно най-трайната последица от Ирак



ще се окаже политическото ограничение, което войната там постави върху действията на Запада където и да е по света, особено в арабска страна, и то дори когато каузата може да изглежда безусловно справедлива. Президентът Обама бе избран заради програмата си, която включваше не само изтегляне от Ирак, но и отказ от всичко, свързано с операцията в Ирак - бързото прибягване до военна сила, ролята на САЩ като световен жандарм, налагане на западната демокрация и демонизиране на исляма.

В опит да пропъди това минало Обама подчерта, че САЩ няма да се опитват да налагат нищо на никого, че страните са отговорни сами за съдбите си и че всяко решение ще бъде вземано колективно и само със санкция на ООН. По тази причина той се въздържа за Египет, въпреки натиска да се намеси бързо.

При Либия залозите са по-високи, тъй като Кадафи изглежда в състояние да заличи опозицията, ако тя не получи външна помощ. Но този път САЩ имат намерение да направят всичко по учебник. Съветът за сигурност на ООН одобри зона, забранена за полети над Либия, след огромно количество работа, както обясни британският външен министър Уилям Хейг. Тя не носи отпечатъците на САЩ, подтикната е от страните от региона и отразява желанията на Арабската лига. Но цената на всички тези "предпазни мерки" бе забавяне.



Поддръжниците на интервенцията могат да въздъхнат облекчено



и да рекламират това като антииракски модел. Днес е лесно да се заключи, че преди 8 г. Джордж Буш избра погрешна битка. Ако искаш да укрепиш демокрацията, защо не инвестираш в страна, където опозиционните сили вече се опитват да я наложат? Но вече е малко късно за тези въпроси.

Камерън също може да се радва, защото като един от първите, призовали за действия в Либия, той се опитва да прогони призрака на Ирак от британската външна политика. Но така той рискува да подцени подозренията, че поуките от Ирак не са взети. Обама разбира добре истинската цена на иракската война и каквото и да се случи отсега нататък в Либия, равносметката ще са години на граждански войни в Северна Африка.