|
| Иванка Гръбчева с внучката си Ива |
- Вие днес имате възможност за поглед отстрани. Нека чуем и от вас: какво става с българското кино? Запада ли то, или възхожда?
- Наскоро от страниците на вашия вестник една журналистка охарактеризира творците от моето поколение като "стари, обременени кинаджии, работили планово при соца". Смисълът, който е вложен в думите на по-младата дама, е ясен и нямам желание да го коментирам.
- Е, предполагам, че не е имала предвид вас.
- Но аз работих при соца и не се срамувам от направеното. Често споменавам, че съм "режисьор от миналия век", като при това не изпитвам никакво притеснение. Мисля, че по-скоро съм облагодетелствана от този факт. Имах късмет повече от двадесет години да правя филми при социалистическия обществен строй. По онова време в България съществуваше добре развита киноиндустрия и държавата ни произвеждаше 50 игрални филма годишно. Техните създатели биваха назначавани на постоянна работа в Студия за игрални филми "Бояна". Дължа да отбележа, че тогава Киноцентърът разполагаше със съвременна техника. Благоприятните производствени условия и добре организираният процес на работа ни даваха възможност да снимаме - в точния смисъл на тези думи - професионално кино. Благодарение на тези обстоятелства ежегодно се появяваха по няколко по-стойностни от останалите филми, които достойно представляваха страната ни на авторитетни международни фестивали.
- Но нямаше ли и много боза? Нямаше ли пропагандистки филми, или просто такива, чиято поява беше предизвикана от наличието на едни пари, които трябва да се усвоят?
- Знае се, че в миналото се произвеждаха и конюнктурни филми. Техните създатели възприемаха киното предимно като инструмент на пропагандата. За да се облагодетелстват, те възхваляваха и ласкаеха властимащите, угоднически се съобразяваха с партийните канони. А някои други творци се подчиняваха на масовия вкус и снимаха филмова продукция, която в артистичните среди с насмешка наричахме "халтура" или "конфекция". Но такива "бозаджии" има винаги и навсякъде. Осмелявам се да твърдя, че и сега се изявяват доста на брой корумпирани кинодейци, които фабрикуват конюнктурни филми.
- А те как намират пари? Не е ли сега пазарът важен фактор, който би трябвало да пресече такива мераци?
- Някои от тези папагали на демокрацията спекулативно демонстрират крайното си отрицание и погнуса към всичко, състояло се преди 10 ноември 1989 година. Те изобразяват собствения си живот като в криво огледало, с наивната надежда да впечатлят чуждестранните продуценти. Аз обаче бих посъветвала тези колеги да помислят дали някой би се доверил на творец, който настоятелно му внушава, че е жертва.
- Колабира ли наистина киното ни в един момент? Защо?
- В годините преди промяната израсна цяло поколение български кинематографисти с отлична професионална подготовка и висока лична култура. След 1990 година те бяха обявени за нещо като елитарен боклук и омаскарени, а възгледите им бяха подложени на цинични отрицания. Тяхното творчество се тълкуваше грубиянски, с цел да бъде свалено от екрана и изличено от съзнанието на хората. Авторите на значими филмови произведения трябваше да бъдат насилствено убедени в безсмислеността на собствените си усилия.
Още в зората на "нежната революция" целият творчески състав на студия "Бояна" най-безцеремонно беше освободен от работа. Държавата безотговорно се оттегли от каквато и да е грижа за родното кино. Псевдополитици и самонадеяни културтрегери побързаха да въведат някакъв имитативен метод за финансиране на кинопроизводството и по този начин безразсъдно сложиха начало на ликвидацията на българската киноиндустрия.
Дирижираното разделение на обществото породи безнравствени прояви като преиначаване на биографии и отказване от личното творчество. Цинизмът доведе до триумф на посредствеността и до грубо посегателство над свободата на мисленето. Някои по-възрастни колеги, преживели мрачните години на фашизма, споделиха с мен, че "Две революции са твърде много за един човешки живот" и се оттеглиха в доброволно изгнание.
- А себе си слагате ли в тази група? Вие напоследък доста се отдръпнахте от активна дейност?
- В началото на прехода бях на 43 години - възраст, в която човек би трябвало да е разбрал какво значи смислен живот и умее да поема отговорност. Почувствах болезнено разминаването със света около мен. Търсех сили да съхраня себе си и се опитвах да надмогна отчаянието. Обстоятелствата налагаха да открия мястото си в едно объркано и поляризирано общество. Въпреки изпитанията за българското киноизкуство в годините след промяната продължих да се занимавам с творческа и преподавателска работа. Съдейки по отзивите на зрителите и по оценките на професионалната кинокритика, мисля, че се справих добре, и нямам основание да се срамувам. Направих още три филма и два сериала - двусерийния игрален филм "Жребият", по мотиви от пенталогията на Свобода Бъчварова "Земя за прицел", през 1993 година. Неговият зрителски успех ми даде кураж да довърша реализацията на едноименния сериал, излъчен от Българската национална телевизия в края на 1996 година. Седем години по-късно - през 2003 година, заснех и последния си игрален филм - "Една калория нежност", по сценарий на Георги Данаилов.
- "Една калория нежност" бе впечатляващ, мисля, снехте и сериала "Ваканцията на Лили"... Сега планирате ли нещо друго?
- Професията на филмовия режисьор е свързана с голямо физическо и психическо натоварване. След като навърших 60 години, здравословното ми състояние се влоши и това наложи да се оттегля от активна дейност. За жалост доживях време, в което хората, занимаващи се с изкуство, се превърнаха в бреме за собствената си държава. Изградените при други обществено-икономически условия - и вече в по-зряла възраст - дейци на културата бяха унизени. В наши дни те са обречени на мизерно съществуване.
- Вие например как живеете?
- Макар и по неволя, сега съм пенсионер. Размерът на моята пенсия е 241,26 лева.
- Не е за завиждане.
- Само предписаните ми лекарства струват 126 лева месечно. Наложи се да продам една част от картините си, както и ателието, което обитавах. Продадох леката кола, за да мога да закупя кислороден апарат, без който дишането ми е крайно затруднено. Обичам децата си и съм трогната от грижите, които полагат за мен. Но те имат свои семейства и възможността да поемат издръжката ми е твърде ограничена. А и аз не бих могла да се примиря с мисълта, че ги затруднявам финансово.
- Виждам обаче, че сте активна в интернет, поддържате доста връзки - със Свобода Бъчварова например, с колеги кинаджии.
- О, всъщност в последно време социалните ми контакти са съвсем ограничени и сега разполагам с много време за размисъл и равносметка. За съжаление някои от най-добрите ми приятели си отидоха от този свят. Те много ми липсват. Вечна им памет. Моите приятели, с които обичам да се срещам, са вече на почтена възраст и подобно на мен са пенсионери. Тъжно е, че тези интелигентни хора не могат да си позволят да купуват книги, да разполагат с компютър и да ползват интернет, да плащат за кабелна телевизия... Когато сме заедно, ние не разговаряме за оцеляването си. Сигурна съм, че отбягваме този тема не защото се срамуваме от нищетата, в която ни принуждават да живеем.
- Сякаш споделяте тезата за регрес, за упадък не само на духовността, но и на нацията...Така ли е?
- Да. Имам усещането, че в момента числеността на бездуховните и примитивните хора в нашето общество е преобладаваща. Все по-често си повтарям изстраданите думи на моята баба Петра: "Несмисленото свят светува, а смисленото го жадува."
- Но все пак имате приятели, четете много, имате семейство, ето я прекрасната ви внучка...
- Аз не се оплаквам. Предстои да навърша 65 години. И продължавам да търся отговор на въпроса какви са шансовете ми да водя един поне относително достоен живот от тук нататък. Ще ми се да завърша нашия разговор с едно стихотворение от Волф Бирман, преведено от мене, извинете, ако не е съвсем по каноните на мерената реч:
* * *
Обичам всичко,
което имам свободата
да изоставя.
Човек обича
една държава,
една страна,
една жена,
един живот.
И поради това
малко обичат една държава,
някои - една страна,
много - една жена,
и всички - живота.
) И другите са били правени с държавни пари, но е нямало възвращаемост на средствата, нещата не са били на пазарен принцип.
