Всеки получава шанс от живота, но не всеки е готов да го използва. Затова неудачниците, или както сега е политически по-правилно да се наричат - лузърите, постоянно се оплакват, че нямат шанс. Без да очаква, българската дипломация се оказва във възлова позиция в Либия, но никой не й обръща внимание.

От съображения за сигурност почти всички европейски държави закриха посолствата си в Триполи. В сряда си отидоха гърците. Багажа си стягат и румънците, защото президентът Траян Бъсеску реши да показва мускули заедно с големите сили и вече не може да поддържа дипломатически връзки с режима на Муамар Кадафи. Унгария, принудена от председателството си на ЕС, заяви в понеделник, че ще остави посолството си да действа до напускането на последната държава от Евросъюза. Но последна освен нея е България. Нашето външно министерство засега не бърза да затваря мисията ни, защото в Либия има стотици българи, които отказаха да се евакуират, убедени, че там им е по-добре. Вероятно в краен случай те биха разчитали на нея като на последно убежище. При внезапно влошаване на положението сигурно и тя ще бъде затворена, но ако издържи още три месеца, Унгария няма да се чувства повече длъжна да представлява ЕС и да стои там заради нас, защото ще предаде мандата на Полша, която вече закри своето посолство. Тогава волю-неволю България ще се окаже в



уникална ситуация съгласно Лисабонския договор,



обединяващ няколко договора на ЕС. Те я задължават да поеме закрилата на всички европейски граждани, останали в Либия, след като си нямат свои посолства и консулства.

Член 20 от Договора за функциониране на Европейския съюз дава на всички граждани на държави членки "гражданство на ЕС", което автоматично означава и право да ползват европейска консулска закрила. Чл. 23 от същия договор уточнява за какво става дума: "Всеки гражданин на ЕС, намиращ се на територия на трета страна, където неговата държава няма представителство, получава право на закрила от консулските власти на всяка държава членка при същите условия като гражданите на тази държава (чието е консулството)". Същият текст се повтаря и в чл. 46 на Хартата за основните права в ЕС, а подобен смисъл се открива и в чл. 35 от Договора за ЕС.

Така че, оставайки в Либия, отговорността на България, непредвидено дори за нашето външно министерство, започва да расте. Но и чуждите външни министерства не обръщат внимание на този екзотичен факт. Франция, която затвори посолството си на 26 февруари, помоли Русия да представлява нейните интереси пред режима в Триполи. Тя си отряза всякакви възможности за общуване с Кадафи, защото не само първа развя байрака на войната срещу него, но и призна за легитимен представител на Либия бунтовническия съвет в Бенгази, последвана само от Катар. На Париж нито за миг не му хрумна да делегира на България защитата на своите интереси, макар че иначе би трябвало да я смята за съюзник. В момента изборът му не е голям, защото останалите държави от Европа, които все още държат посолства в Триполи, са Азербайджан, Беларус и Украйна.



България обаче получава още едно предимство,



без да е много обиграна в тънката дипломация. Тя обяви, че няма да признае Преходния национален съвет на антиправителствените сили в Бенгази, но ще възстанови консулството си там, което бе закрито още през първата половина на 90-те години. Обяснението бе, че признава само държави, а не бунтовнически движения, но в същото време е длъжна да се грижи за своите граждани, останали на бунтовническа територия. Така тя ще бъде единствената държава с дипломатически представителства, акредитирани едновременно и към двете враждуващи сили в Либия. Нито една от тях няма причини да я смята за близка, нито да й се сърди прекалено много, че да не може да търпи присъствието й. Кадафи няма как да не е забелязал, че тя се включи неохотно и съвсем символично в операцията срещу него, като освен това заяви недоверие към бунтовническия съвет, защото се оглавява от Мустафа Джелил, който бе председател на Апелативния съд на Либия, потвърдил на 19 декември 2006 г. смъртните присъди на нашите медици и палестинския лекар. Бунтовниците пък сигурно са информирани, че като член на НАТО тя задейства тия дни най-мощното си военноморско оръжие в тяхна подкрепа - закупената втора ръка фрегата "Дръзки", която дори ще бъде ремонтирана в движение на път да респектира Кадафи.

Точно тук откриваме



най-неподозирания резерв на нашето дипломатическо изкуство,



което се преплита с военното изкуство. Докато съюзниците ни в НАТО и ЕС се чудят дали да убият от въздуха Кадафи, или да го пленят, като въоръжат и пратят в настъпление бунтовниците, ние можем да се обърнем към мъдростта на първия военен мислител Сун Дзъ, който още през VI в. пр. н.е. пише, че "когато обкръжите врага, трябва да му оставите път за бягство". Древният китайски автор на първия научен труд по военна стратегия "Изкуството на войната" смята, че врагът трябва да бъде принуден да се откаже от битката, а не да се лее излишна кръв за неговото унищожение. Българската дипломация може да изиграе ролята на онази тънка нишка, която не бива да се къса, колкото и да са обтегнати отношенията. Само че рискът държавата ни да стане смешна, като предложи добрите си услуги, е твърде голям, защото това вече се е случвало. Спомнете си посредническите напъни за Близкия изток на Надежда Михайлова (днес Нейнски) и Соломон Паси.

За целта най-добрата й тактика е да не прави нищо. Ако потрябва за деликатна мисия, просто да е готова, но не бива сама да се натиска. В случай че външно министерство все още има желание да се занимава с друго освен с лов на вещици из коридорите си, може да се заеме с анализ на ситуацията и да използва своя шанс, ако въобще му се яви.