Светослав Кокалов е роден на 5 февруари 1955 г. в с. Българене. Завършва сценография в Националната художествена академия (НХА). Реализирал е над 40 сценографски и 15 костюмографски решения за драматични и музикални спектакли в театри в цялата страна. Експериментира с приложението на новите медии в сценографията. От 2007 г. е ректор на НХА , където ръководи и магистърски програми "Мултимедия пърформънс" и "Видеоарт".





- Проф. Кокалов, някога Националната художествена академия се ползваше със славата на едно от най-трудно достъпните висши училища у нас. Конюнктурата промени ли това нейно статукво?

- Не е както беше. В ония години се е случвало да има 10, 20 и дори 30 кандидати за едно място. Но славата си е същата. При нас пак се влиза трудно, въпреки че много неща се промениха. "Някога" всички, които искаха да станат художници, имаха само една възможност - академията. Сега в България за художник можеш да учиш на още 7-8 места. Само в София има поне още 3 алтернативи. И почти всички извънстолични университети от Благоевград до Варна имат факултети за изкуство. Кандидатите могат да избират. Дали да опитат при нас, където миналата година кандидатите ни бяха близо 500 за около 180 места, или да отидат на някое от останалите места, където често приемат без изпит. Ние сме направили своя избор "да не сваляме летвата". Кандидатите също трябва да го направят. Реалните ни конкуренти всъщност са западноевропейските училища особено тези с ниските такси в Австрия и Германия, въпреки че в нашата област не винаги западноевропейско значи качествено.

- Съобразяват ли днес студентите избора си на специалност с трудовия пазар?

- Голяма част наистина се ориентират към специалности, които дават занаят и хляб в ръцете. Колкото и да е свит пазарът в момента заради кризата, традиционно има търсене на дизайнери от фирми в рекламния бизнес, от многобройните телевизии, от печатните медии, от книгоиздаването, филмовите продукции също търсят художници на различни позиции. Но има и студенти с амбиции в чистото изкуство и именно на тях им е най-трудно после и ще им бъде трудно, защото държавата не поддържа традиционните изящни изкуства. Не говоря за поддръжка от онзи тоталитарен тип, който беше свързан с продажба на душата, а за елементарно проектно финансиране и фонд "Дебют" в областта на изящните изкуства. Има фонд "Кино", има фонд "Театър" и финансирана театрална и музикална система и множество държавни културни институти, но няма финансиране на изящно изкуство. Непрекъснато говорим за музеи и галерии, но става дума за произведения с историческа или археологическа стойност. Покрай толкова грижи за паметниците от миналото забравяме за изкуството от тук нататък. Забравяме именно младите. Държавата трябва да подкрепи точно тях в първите им стъпки. А тя не им обръща внимание. Реално внимание. Не само с изложби, а и с откупки. Има огромен брой държавни институции, които могат да приемат картини, скулптури и т.н. в своя интериор и екстериор и имат свободен бюджет за това. Те трябва да дадат пример за подкрепа на съвременното изкуство и тогава и бизнесът ще престане да смята, че ако една картина не е на Златю Бояджиев, не си заслужава в нея да се инвестира. Примери за добри политики в тази област, които не тежат на данъкоплатеца, има бол по Европата. Хубаво е, че и в България се появяват фирми, предимно с централи там, където има традиции, и имат разбиране и социална отговорност за подкрепа на изкуството. Ето например Societe Generale Експресбанк и "Аурубис България". Те дават сериозна финансова помощ за едно от най-мащабните културни събития този сезон - проекта "Трансформ", една голяма международна изложба в Галерията за чуждестранно изкуство на студенти от 10 академии от Балканите, на което нашата академия е организатор. И ако не е тяхната подкрепа, трудно ще се справим. Като добър знак, че нещата може би ще тръгнат в правилна посока, този път се получи добро сътрудничество между нашите културни институции и частния бизнес.

- От какви препъникамъни в професионалния им път опитвате да предпазите възпитаниците си?

- Аз лично им казвам да свикват с мисълта, че професионалният им път по всяка вероятност ще е по същество камънак и че който не е готов за екстремното преживяване да е артист в днешно време, по-добре да се откаже.

- Съществува ли "конфликт на поколенията"? Младите художници срещат ли подкрепа в лицето на по-утвърдените си колеги, или всеки воюва за собствена територия?

- E, може ли без конфликт на поколенията?! Това е природен закон. Ако едно ново поколение не заяви себе си чрез отрицание на предното, значи е ялово. Сегашните млади има какво да отрекат от предните 2-3 поколения от 50-те до 80-те години. Предателството, мижитурството, страха, угодничеството. Никой не беше застрахован от това. Отровата на конформизма прояде всички. Почти не се сещам за изключения. Най-голямо постижение се оказаха хватките на Езоп. Но Езоп е бил роб. Всъщност има изключения - рано избягалите като Кристо и едно-две имена на самотници, но това е вече друга история. Мнозина ще кажат: "Ама какво значение има конформизмът? Ако си талантлив, няма значение, че служиш на властта. Така са били и Леонардо, и Веласкес"... Да, ама това е сюжет от Ренесанса и Барока. Нашата драма е, че тъкмо влязохме в модерна Европа в началото на ХХ век и започнахме да създаваме културен елит, и ни сполетя гражданска война, продължила почти 30 години. Колко имена от едната и другата страна станаха жертва на това самоизтребване! След 1950 година личностите, авторите с голямо "а" ги няма. Избити, избягали, продали се. Моето поколение, което беше сварено от промените през 90-те в сравнително младежка възраст, пък се оказа натоварено с "невъзможната мисия" да промени пейзажа. Е, не става толкова лесно. Колкото и да бяхме млади, бяхме вече вдишали от въздуха на онази епоха и сигурно много от нещата, които сме правили и правим сега и на които учим новите млади, се приемат с подозрение от тях. Но съмнението и отрицанието са баща и майка на креативността.

- Кои са ценните тенденции, налагани от новите поколения автори?

- Оглеждайки се наоколо, виждам празнота, дефицит на автентични и разбираеми идеи. Има все пак няколко имена на възраст около трийсетте, които се опитват да съчетаят занаята на моето и предното поколение с теми и внушения, съотнесени с проблемите и страховете на техните съвременници, и то не в локален, а в глобален контекст. Това според мен е продуктивната тенденция. Има сигурно още хляб да изядат, за да станат значими автори в моите очи и в очите на публиката. Хубавото на последните 4-5 години е появата на няколко нови културни средища. Те лека-полека стават алтернативи на традиционните изложбени салони, обществени и комерсиални, които и без това са крайно амортизирани и материално, и всякак. Имам предвид The Fridge, "Ателие Пластилин" и други. Там се събират най-младите и понякога изскачат интересни неща, създават се нови общности, което е окуражаващо.

- Губи ли модерният артживот националната си идентичност?

- Не разбирам какво значи национална идентичност в изкуството през ХХI в. Светът отдавна е един културен микс, в който е по-важна персоналната идентичност. Големият въпрос е губим ли връзката със зрителя, който е до нас, в нашия град и защо. Игнорирането на емоцията и готовите концептуални щампи са най-голямата заплаха за идентичността, личната и националната (ако за някого това е важно). Ако не ни разбира публиката в София, Пловдив или Бургас и освен на откриването в залите не влиза почти никой, то няма да ни разбират и в Париж и Лондон. И обратното сигурно е вярно. Искам да отрека фразата "Никой не е пророк в собствената си страна", защото тя подхранва излишни илюзии, че като отидеш там някъде в големия свят, той само тебе чака. Друг е въпросът, че за силно изтънелите връзки между съвременното изобразително изкуство и публиката не са виновни само художниците или социализмът, или неговата липса, но това е един много, ама много дълъг отделен разговор.