След като аферата с флашките, която повече от два месеца държа българското общество в напрегнато любопитство, вече заглъхна, идва време да се помисли кое точно е отговорното поведение на медиите, когато човек с неясни интереси донесе в редакцията ясна и злепоставяща хора и институции информация? Отговорът не е нито лесен, нито може да бъде еднозначен, но нека първо припомним



какво представлява журналистиката и за какво служи



Тя е просвещенско изобретение на модерния свят, създадено в Европа на прага на Новото време, когато космогонията на Стария и Новия завет постепенно престава да дава надеждни отговори за устройството на света и мястото на човека в него. През Античността и Средновековието няма журналистика, защото няма причини за нейното съществуване. Повечето потребности и въпроси, на които тя предлага някакви, достоверни или не, отговори, са ясно уредени в Библията и други митологични текстове. Не подлежи на съмнение, че светът е сътворен за шест дни от тъмнина и светлина, суша и морета с добавяне на растения, хора и животни. Земята е плоска и се крепи върху клоните на голям железен дъб, под който гори вечен огън, а под огъня има друго небе, или пък се крепи на три големи риби, които се крепят на нещо друго, и т.н. Всичко това е безвъпросно ясно. Важното е, че светът е излязъл готов и окончателно подреден от ръцете на Господа и човекът може твърде малко неща да промени в мирозданието. Той може само да се опитва да го проумее, осланяйки се на църковното предание. От всичко това не следва, че животът на античния или средновековния човек е бил по-малко смислен, интересен и вълнуващ от живота на модерния. Просто е бил по-различен. Някой би казал, че е бил по-екологичен, но бегъл поглед към хигиенните норми в градовете от миналото би установил, че и това не е вярно.

През епохата на Ренесанса и Просвещението с развитието на градския живот, търговията, промишлеността и науките образът на света се променя. С помощта на изобретения като печатарската преса, компаса, телескопа и микроскопа цикличното митологично време, в което живее архаичният човек, постепенно е подменено от едно ново, линеарно и исторично време без начало и без край. С появата на буржоазията и модерната публичност се раждат и първите вестници и списания, за да предложат нови отговори на въпросите, на които Свещеното писание вече не отговаря изчерпателно. От XVII век до днес медиите вършат едно и също - казват на хората какво им се случва в момента. Поне това се опитват да правят, такова е основното им предназначение.



Понякога отгатват, друг път - не



Историята след време казва какво всъщност се е случило и също понякога отгатва, понякога - не.

В този ред на мисли нека вметнем, че избирането на Черноризец Храбър за патрон на националната награда за българска журналистика е една недомислица. По този въпрос бях писал миналото лято в "Сега", но никой не обърна внимание. Какво общо може да има с журналистиката (или публицистиката, което е същото) неясната личност на книжовник от X век? "Сказание за буквите" е чисто теологичен текст, в който с богословска аргументация е защитено достойнството на славянската писменост като медиатор на божието слово. Каква публицистика може да има там, където няма публичност? И каква публичност е възможна при почти отсъстваща грамотност? През 70-те и 80-те години на миналия век беше нещо като патриотична повеля коренът на значими световни процеси и събития да се открива в българската история. Въстанието на Ивайло беше първото голямо социално движение в Европа, а зачатък на Европейския ренесанс в изобразителното изкуство се откриваше в Боянската църква. Днес това е нелепо. Нека за повече яснота обясним защо е нелепо с един пример от физиката. Всяка тенджера с вода, поставена на горещ котлон, завира и парата започва да повдига капака, но това все още не е парна машина, макар че на Джеймс Уот му е хрумнала идеята за парния двигател, докато наблюдавал точно такава тенджера. Връзката между Черноризец Храбър и журналистиката е същата, каквато е между кипяща тенджера и парен локомотив. Някой ден може името на наградата да се промени, тъй като е някак неловко пред европейските ни партньори патрон на печатните медии в България да бъде човек, живял пет века преди Гутенберг. Но, от друга страна, наградата вече е традиционна.



Ето как глупостта се превръща в традиция



Става дума за сложна глупост, съставена от множество културни условности, на които няма да се спираме сега.

На прага на XX век разомагьосването на света, а точно това е програмата на Просвещението, изглежда необратимо завършено с помощта на положителните науки и медиите. През Belle epoque светът изглежда подреден по нов, разумен начин и живее със съзнание за възходящо оптимистична перспектива, която обаче социалните катастрофи от миналия век поставят под силно съмнение. Позитивните измерения на разума не са безусловна даденост. Адорно и Хоркхаймер размишляват за "разлагащата рационалност" и твърдят, че Просвещението е тоталитарно. Според Фуко специфика на модерността е реалното бюрократично и дисциплинарно заробване на телата и душите. Самият разум разрушава хуманността, която го е направила възможен (Хабермас).

Същата инверсия преживяват и медиите през XX век. Оказва се, че те освен обичайно изучаваните в журналистическите факултети функции (информационна, образователна, интегрираща, развлекателна, като приоритетът варира според типа на изданието) могат да изпълняват (и често го правят) и други социални роли - дезинформационна, дезинтегрираща и затъпяваща, по-често анализирани в наръчниците по пропаганда и черен пиар.

Негативният образ на медиите обикновено се свързва с жълтата преса, тъй като при нея развлекателната функция е хипертрофирана за сметка на достоверността на информацията и освен това тази преса е чужда на всякакви образоващи или трайно интегриращи около някаква ценност усилия. Впрочем разликата между жълтите и т.нар. сериозни вестници в един подчинен на императивите на пазара свят не е много голяма. Първите вършат по-брутално и безсрамно онова, в което вторите проявяват известна стеснителност. Читателите на жълтата преса



не се интересуват от истината - те искат забавление



Нейните герои са нещо като гладиаторите в цирка през Античността, готови са да се подложат на психическо и морално издевателство заради зрелище, от което очакват по някакъв начин по-късно да бъдат възнаградени.

Информацията е шумно прокламирано човешко право, както и глупостта е човешко право, което, без да е прокламирано, се подразбира. Между тези две естествени човешки права балансират медиите. В привидно разомагьосания модерен свят те вършат на практика същото, което е вършила и религията по-рано - предлагат опиум за народите, ако си послужим с един позабравен класически израз. При жълтата преса "дрогата" е евтина и долнокачествена, но е лесно усвоима. Нейната същинска социална роля е да откъсва и да отчуждава хората от тяхното истинско битие. Същото вършат и турските сериали, както и риалити формати от типа на "Биг брадър", поради което са прицелени в една и съща публика. Хората, които го разбират, съзнателно ограничават допира си с медиите. Рискът е да се окаже, че не знаят какво точно е направила Бритни Спиърс или да пропуснат изгрева на някоя нова силиконова звезда от светския елит в България. Пропускът, разбира се, е голям, но все някак може да се преживее.



Жълтите издания са еднотипни не само у нас



Особеното при тях е йерархията на стойностите: някоя интимна татуировка на фолк певица може да се окаже по-важна от падането на правителството. Обичайно се предлага разширена криминална хроника с много подробности от бита и душевността на социалния ъндърграунд, който в тази преса е представян за нещо като елит. Следва обилна светска хроника с пикантни подробности. Културният живот е свързан предимно с поп фолка - голямата българска култура на хората с малки имена: Слави, Преслава, Азис и т.н. Бизнес темите се въртят около поредната гигантска далавера. Регулярно измежду силиконовите цици изскача по някоя прошарена говореща глава, примерно, злоезичен бивш тв водещ, някой о.з. генерал с биография на дипломат или завехнал партиен деятел, който се опитва да бъде в гражданско обращение. Всичко е поднесено с катастрофични заглавия и така се произвежда една карнавализирана врява, сглобена от шарени глупости, с които публиката се развлича, без да разбира какво всъщност й се случва. Политическо удобство при тази преса е, че може да й се обръща внимание избирателно. Лошото при нея, както пише Чандлър, е, че най-гадните неща обикновено се оказват верни.

Специфична особеност на жълтите медии е, че



не формират обществено мнение, а само го масажират



Следят настроенията на публиката и докато хората харесват едно правителство, те го ухажват. Когато подкрепата започне да спада, обръщат палачинката.

У нас тази преса се появи преди десетина години и отразява спецификите на прехода. Появата й беше знак за развитие на медийната среда, но качеството й не е знак за добро развитие.

Т. нар. демократичен преход създаде значителна по мащаб сива икономика. Според различни сведения тя е около 40-50% в някои отрасли. Съвсем логично сивият сектор роди и сива политика - това са кухите партийни структури, които не се крепят на идеологическа програма, а на популистка риторика, проправяща път към властта на непублични интереси. Сиви сектори има и в по-старите леви и десни партии, доколкото финансирането в тях никога не е било прозрачно. Партийните елити винаги са били свързани с някакви "бизнесмени с изградени позиции на митниците", според сполучливия израз на ген. Ваньо Танов. Сивата икономика и сивата политика произведоха и сива журналистика. Жълтите медии всъщност са сиви. Любопитно е, че колкото по-неясна е собствеността на едно издание, толкова по-кресливо е неговото съдържание.

Нека сега се върнем към въпроса, с който започнахме. Как е почтено да постъпи редакторът, когато човек с миши очички донесе флашка в редакцията? Честно казано, не знам, но има въпроси, които сами по себе си са по-важни от техните отговори. Съществено е не какво ще направи, а защо го прави. Оказва се, че съвременният свят може да се компресира и да се побере на флашка.



"Уикилийкс" всъщност е една флашка



Наскоро в едно развеселяващо интервю социологът Кънчо Стойчев каза нещо интересно за комуниста изобщо и в частност за "комуниста" Андрей Райчев ("Труд", 26 март). Според него "комунистът е човек, който знае истината". Флашката е нещо като комуниста. Тя знае истината. Но не цялата. Някога средновековните монаси дълго и безрезултатно са умували около фундаменталния въпрос "Колко дяволи може да се съберат на върха на една игла?". Днес отговорът изглежда ясен - точно толкова, колкото истини може да се поберат в една флашка.