|
Като няма идея, кара по инерция. Продължава всеки ден да произвежда действия, които са бледи сенки от други идеи - от XIX век, отдавна потънали в рутината, в която поколения наред ученици и учители се занимават с това, да се надлъгват взаимно.
Един от начините да се разбере максимално релефно ужасяващият крах на българското образование е да видим, какво правят другите - онези, на които твърдим, че искаме да приличаме.
В последните десетилетия така се стекоха нещата, че съм минавал през няколко различни национални образователни системи. Най-дълго време - в качеството си на обучаем - съм изкарал в британската. Знам, че откак излязох от нея, тя е променена в много от своите ключови компоненти. Но основната идея продължава да е онази, в която бях преди 20-25 години: пет години в държавно училище, три години в Оксфорд като студент и още година като преподавател.
Все още помня
културния шок от първото ми влизане в бъдещото ми лондонско училище
Действието се развива в началото на 1972 година. Аз съм на 14, дошъл от комунистическа система, ставаща все по-зловеща (говорим за годините на потягане на социалистическите режими след Пражката пролет). Член съм на пионерската организация, пея в училищния хор (предимно, доколкото си спомням, тегави парчета за Ленин). Подстриган съм прилично - остърган отзад, а отгоре се опитвам да пусна повече от два сантиметра коса, но номерът не минава, защото зам.-директорката всяка сутрин прави инспекция. Тайно вече съм открил света на рокендрола, но си го пазя от възрастните.
С този си багаж влизам в лондонското училище на среща с директора. Обедна почивка е. От някаква стая се чуват мощни звуци на Deep Purple. В училищната зала, затъмнена, очевидно се прожектира игрален филм. По коридорите пъплят мои връстници с коси до раменете и надолу. С клош панталони. Батковците от най-горните класове са като от кинопрегледите в кино "Изток" - хипари, че и оттатък. Столовата не се хлъзга от мас по пода. Учениците не бърникат унило в оранжева чорба с плаващи отгоре тлъстини, а с ентусиазъм набиват бургери и пържени картофи.
В системата, която ме пое, по онова време
се борят две различни идеи
Едната е традиционно-имперска. Според нея всеки, който не говори английски - т.е. според тогавашните англичани не говори с човешка реч, - е дефектен. Другата идея е вече идеята за това, че мисията на образованието е да създаде условията всеки да се развива като свободна и оправна личност според онова, което има или успява да развие.
От съчетанието на двете идеи се беше породила системата на "потоците" (streaming). Всички учат едни и същи предмети, но по различен начин, с различни учебници и на различно ниво. Най-отгоре са най-умните. Тях ги готвят за голямо университетско бъдеще. Най-долу са най-задръстените. Техните учебници са предимно с картинки, а бъдещето им е в работническата класа. Под тях са онези бавноразвиващи се (remedial), за които не се правят кой знае какви планове.
Важното е, че никой не е осъден да остане в групата, в която се намира към даден момент. Ако умните ги домързи - започват да пълзят надолу, към по-глупавите. Ако се окаже, че глупавите са започнали да поумняват и да четат книжки, те пък се качват нагоре. Всеки учител наблюдава тази динамика,
за да не се допусне несправедливост:
някой да не е на нивото, на което заслужава да бъде.
По силата на първата идея по повечето от предметите ме натикаха при дефектните, най-долу. Все пак според тогавашните англичани, все още несвикнали с чужденци, не говорех достатъчно ясно с човешка реч. Само в математиката и физиката веднага ме сложиха най-горе (не че когато тези неща ми станаха скучни, не се плъзнах надолу по потоците, ама това стана после). Колкото повече проговарях на техния език, толкова по-нагоре ме слагаха. Накрая в сравнително долна група останах само при химията - ама си беше справедливо. Никак не я разбирах тая химия, а и не исках да я разбирам.
Към началото на учебната 1973/74 година системата ме беше придвижила предимно към най-горните нива. Там и общуването с учителите е вече по-равноправно и човек започва да мисли за големите картини - за философията, положена в основата на системата.
За разлика от положението в България училището като място се оказа отворена система, живееща
в постоянен обмен с общността, в която се намира
Имаше училищно настоятелство от кварталните нотабили, пред които директорът с трепет се отчиташе. Вечер училището кипеше от клубове, курсове, кръгли маси и дискусии - както за учениците, така и за жителите на квартала. Покрай този вечерен живот в крайна сметка овладях китарата (учителят по история водеше този клуб), пишещата машина и шепа хватки от джудото. Дори бях един месец капитан на отбора по шах (титуляр беше директорът на училището, ама нещо беше болен). Разжалваха ме, когато доведох отбора до титанична загуба в кварталния шампионат.
И тук има важен извод, съвпадащ с положението с потоците: никой не е венчан за постигнат статус. Когато не успееш да го запълниш с очакваното от тебе качество - излиташ. И обратно: когато покажеш повече от статуса си, системата веднага ти дава писта нагоре - докъдето можеш да стигнеш.
Доста време трябваше да мине, за да се почувствам удобно и с идеята, че учителят не е фелдфебел, а партньор. Че може да ти е приятел. Че много неща не знае и си признава, че не ги знае. Че основната му цел - вече в горните класове - е да те окуражи да го оспорваш качествено пред другите ученици. Че в крайна сметка учителят не си те представя като празна кофа, която трябва да напълни с неоспорими истини, а като потенциал, който да окуражи да се развива по свой си начин.
От общата дружелюбност се бяха родили и
дружелюбни учебни програми
По литература например долните класове учеха съвременни неща - разбираеми, имащи директен вход към света, в който живеят. Книги, които тогава току-що бяха публикувани, вече бяха преподавани: "Чайката" на Ричард Бах, "Повелителят на мухите", "Портокал с часовников механизъм" и така нататък. Горните класове чак стигаха до Шекспир, Джойс, Пруст и класическите гърци.
Най-зашеметяващият факт от лондонското училище обаче беше свободата на избор - и отговорността за него. Когато понаближи времето за матури - държат се на 16-17-годишна възраст, - се оказа, че ти избираш, като един възрастен човек, на колко искаш да се явиш. Сиреч кои предмети изоставяш и върху кои се съсредоточаваш.
И - както беше тогава - също така избираш на какво ниво матури предпочиташ да се явяваш. По-лесните бяха от системата на CSE. На такава се явих по проклетата химия. По-трудните - и по-високо ценени в обществото - бяха в системата O-level. Такива навъртях към десетина. Системата на оценяването също гарантираше максимална липса на зависимост. Оценяват те хора, които никога не са те виждали. Не зависиш от прищевките на своя си учител - напротив, неговото бъдеще зависи от това как се представиш.
С тези матури можеше да напуснеш училище. Можеше и да не. Продължаваш още две години и накрая се явяваш на още две до пет матури - А-level. Това е най-качественото завършване на училище, а оценката, която постигаш, ти се зачита при кандидатстване в университет.
Освен в Оксфорд или Кеймбридж.
Там не ги интересуваше какви са ти оценките от училище
Провеждаха си собствени приемни изпити по четири, както беше през 1976 година, предмета в зависимост от профила, който искаш да следваш.
Училището, в което прекарах пет години от живота си, беше ново - само на десетина години. Още не бяха успели да вкарат свой ученик в Оксфорд или Кеймбридж. Оглавявана от директора, системата ме подложи на постоянен - макар дружелюбен - натиск в продължение на месеци, за да се навия да опитам някой от тия двата университета, та да се качи авторитетът на самото училище.
Отначало не бях навит - вече имах гарантирани места в три лондонски университета - но накрая кандисах. Изпитът за Оксфорд се проведе по следния начин. Пращат хората целия изпитвателен пакет на директора на училището, който се явява квестор. В продължение на два пълни дена той ме паркира в своя кабинет, изключи всички телефони и ме остави да пиша. През час-два току надничаше от вратата: "Кафе? Чай? Можеш да пушиш, ако не те виждам." Условия - мечта...
Каква е целта на цялото занимание?
Не само аз да се развия. И училището е живо заинтересовано да има свои възпитаници на елитни места. Така си вдига репутацията, привлича по-качествени ученици (и техните родители), повече средства и така нататък. И няма значение дали си британец, булгар или джинджибистанец: училището те е припознало за свой.
След като се разчу, че са ме приели в Оксфорд, моментално започнаха да се случват неща. Отпървом ми набиха името на една мраморна дъска - на възпитаниците, с които се гордее училището. Още съм си там, оная година минах да проверя. Свика се и училищното настоятелство, което ми гарантира, че дори и да не съумея да намеря пари от британската държава за следването си, то те - настоятелите - ще ме издържат с дарения. Както и да е, убедих британския данъкоплатец да ми поеме разходите, та това точно се размина. В по-късни години от училището искаха да държа речи на децата - как да напредват в живота - но и от това успях да се спася.
Какво после се случи в Оксфорд е съвсем друга история. Важното на тема училищно образование е това, че по цивилизованите страни имат идея и тя е съвършено ясна. Целта на образованието не е да възпитава родолюбци или шампиони по математика или да произвежда кадри за народното стопанство. В центъра на образованието не е учителят, министерството или държавата. В центъра е ученикът - онзи субект с права, свободи и отговорности, който е дарен по рождение с искрата на разума и с потенциала да е свободен. И целта на образованието е да създаде условията, щото разумът на ученика да бъде разгърнат и снабден с умения за успех в живота. А пламъчето на свободата да бъде максимално окуражавано да се разгори.
Защото несвободният човек е зависим, без самочувствие и тежест. Свободният е онзи, който може не само да постига целите на собствения си живот, но и да вгражда своите таланти в конструкцията на цялото общество.
Изобщо: виж си първо образователната система и след това си задавай въпроса защо живееш в общество, което изглежда еди-как, а не инак.