Пяната от родните сапунки барабар с премиерите на "Тилт", "Love.net" и други предстоящи накараха окрилената критика да заговори за ренесанс на българското кино. Дали?
Сериалите биват поне три вида
Едни казват, други разказват, трети показват.
Първите са рядкост в жанра. В началото на 90-те БНТ излъчи "Декалог" на Кешловски, не точно сериал, но завършен цикъл от десет филма по Десетте божи заповеди. Гениалният поляк бе успял да пренесе библейските теми в соцпанелка и да ги поднесе смилаемо на широката публика. Днес чак се чудим как полската телевизия се е бръкнала за подобна продукция и как БНТ е имала куража да я програмира. Но това бе, преди да започне диктатурата на рейтингите. Сиреч борбата за зрителско поголовие, жертва на която пада смисълът. Затова и сериалите с амбиция да казват нещо значимо днес са обречени. Националната телевизия има щастливата идея да преизлъчи в обеден час прословутия "Капитан Петко войвода". Пак там сега тече друга стара легенда: екранизацията на "Записки по българските въстания" на Захари Стоянов. Уви Хайтов, Захари и разните там василмихайловци са персона нон грата в праймтайма. Там не допускат с цървули. Може с индийско сари в понеделник. Защо не и по прашки в някое късно шоу? С цървулите - по обяд.
Ако казването стана неприлична свръхамбиция, то разказването си остава императив за сериала като жанр. Разбираемата история е конецът, на който се нанизва герданът от епизоди, били те и повторяеми. Плътните персонажи от приличните сериали прекрачват в общественото съзнание. Там днес са д-р Хаус, колегите му от "Спешно отделение", там от 15 години е, ако не цялата Пам Андерсън, то поне бюстът й. За западния зрител там изживяват старините си куп култови герои от 80-те: Магнум, Старски и Хъч, Джоан Колинс в "Династията" и прочее, които у нас се мярват тук-таме из кабеларките. Видно е, че тази поп иконография засега е непостижима за българското тв кино, което не е успяло да катапултира нито един свой герой в тази зона. За успех минава, ако започнат да ги дъвчат жълтите вестници.
Третият тип сериали са от доминиращия напоследък тип. Нехаят за историята, задоволяват се да показват.
В агресивен бийт-ритъм млатят зрителите с крупни планове,
облъчват публиката с тонирани кадри, пристрастяващ звук и монтажни уловки. Те не залагат на вярна аудитория, а зарибяват с темпо и визия. Българските продуценти още не са се пробвали в този вид екранно екстази, от което не губим нищо.
Ако има събитие в българския ефир 2011, без съмнение това е "Под прикритие". Сериалът е изкатерил първите две нива: почерк и разказ. Разбира се, критикарите с упоение го разкостват във форумите, но достойнствата са налице. Изкусно заплетената интрига, персонажи далеч от черно-бялото клише и солиден актьорски състав. Екранният ъндърграунд най-сетне говори на своя език. Диалогът е безотпаден. Действието успява да изненада зрителските стереотипи. Чудесната игра на поддържащите роли компенсира някои спорни решения в главните. Изображението е изчистено. Не ще спестя и раздразнението си: БНТ няма да сбърка, ако ограничи предозираната реклама на сериала, който има сили да проходи и без "патерици". Киномагията губи от досадните мейкинги, които се завъртат в новините, а появата на актьорите в авторекламите е излишно естрадно самоубийство.
Вторият сезон на "Стъклен дом" е просто инерция от първия, каквито и рейтинги да ни се сервират. Рестартираният сценарий си гони опашката. Любовните страсти тлеят. Интригата с акциите в мол "Витоша" сюрпризира колкото спор за бащинство в латиносапунка. Сериалът вече е опитомил своя аудитория и не пречи като фон на вечерята, но се разпада, колчем го загледаш. Допингът на жълтата преса поддържа интереса към актьорите, неясно докога. Повечето впрочем играят достойно, а Кадурин е прекалено добър за сериала, но интригата се задъхва и кислородът в шикарния аквариум е на изчерпване.
Що се отнася до "Столичани в повече", той по-скоро напомня механичен сбор от блуждаещи комици, които пробутват поизтърканите си скечове. Има нещо не дотам "столично" в идеята да пакетираш "Комиците" в нов амбалаж и да ги пробутваш като сериал.
Разбира се, българското кино живна. Прости се с интелектуалния маниеризъм от 90-те. Взе да пълни салоните. Да носи рейтинг на телевизиите. То твърде дълго бе отсъствало, за да се превърне в любопитна екзотика. Днес зрителите заглеждат родни филми и сериали при все детските им слабости: цитатничене, подражателство и запазена квота за манекенки във всяка продукция.
Но ренесанс звучи помпозно. По-скоро първи стъпки след рехабилитация и две десетилетия в будна кома.