Ако не можете да си представите и разберете една библиотекарка, която работи 43 години в селско читалище, в читалището "Съзнание 1912 г." на село Михайлово, Врачанско; която винаги е получавала заплата далеч под средната, но пък още от дете участва като доброволец в строежа и ремонтите на същото читалище; която се хваща за платен преброител в съответните кампании, та с парите от тая плата да абонира читалището за "Държавен вестник"; която събира с характерна краеведческа наивност и тиха налудност приказки, поговорки и истории за селото си и помага в съставянето и издаването на книги за него; която учи малкото останали деца, като преди това е научила родителите им на песни и обичаи, и им помага да си пишат домашните; която май пописва стихове, организира и участва с такива като нея в самодейни прегледи и рецитали, посветени на Ботев и възрожденската поезия; която тътри до Михайлово по автобуси и влакове дарени книги от Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий"за библиотеката в читалище "Съзнание 1912 г.", тежащи повече от самата нея; която едва вдигнала се от легло и прескочила трапа, обикаля с колелото си болните баби и дядовци из селото и околните селца, за да им носи книги и да ги записва поредно за най-търсените, четени многократно и следователно хубави, а не само защото рядко някой купува или дарява "бестселъри"... Та ако не можете да си представите и да разберете всичко това, което съставлява живота на Ирина Петрова, болната, носеща книги на болните, съжалявам за откровеността, но сте идиоти. Или по-правилно - сме идиоти в първичното значение на думата, в значението на странящи от човешката общност люде, за които хора като Ирина изглеждат несвоевременни, някак смешно-героично в наивните им усилия да подобряват общите дела. Разбира се, ако изобщо се виждат - и хората като нея, и общите дела.

До тая седмица не знаех за съществуването й, макар да зная, че трябва да ги има, макар да познавам подобни на нея "общественици" в най-хубавия смисъл на думата за граждани, в точната й противоположност спрямо идиота като човек извън обществото - необходими за съвместния ни живот хора, работещи мравешки на поприще - незабележимо, неважно откъм личните ни проблеми и откъм истерията на все актуалното. Идиоти сме! Тия хора все по-рядко влизат и във вниманието ни, и в новините, претендиращи да представят българското общество, което трябвало да бъде, дърдорят, гражданско. Едно, защото са от село и вниманието се разсейва от безинтересно естествени неща към пряко интересуващите ни. Друго, защото самите новини са истерични точно с известяване на най-новото, предимно от центъра на София, при което, за да станат още по-идиотски нещата, то се оказва и най-познатото. Извън това, че е някак неприлично Ирина да се мотае със старото си колело в общество, постоянно присъстващо в тия познати новини и по улиците с тежките си джипове, естествено с охрана.

Такива бяха и новините тая седмица: дърдорещ каквото му хрумне премиер, зализан и в приказките си президент, уволнявани и назначавани министри, старонови партии и новостари коалиции, патриоти-пиромани и душмани на исляма, политически търговци и купувачки на банки, еврокомисарки и комисионери, леки жени и тежки мъже с още по-тежки присъди в мечтите на читателите и зрителите, деца-убийци и убийци на деца и пр. В това неявявяне на Ирина и хора като нея, разбира се, има известна справедливост: не за обществото, за тях ще е неприлично - ще изглеждат нелепо и смутено, както нелепо и смутено изглежда читалището "Съзнание 1912 г." в край, където хората са изпаднали от каруцата на Бога, както казваше Радичков. Или което е почти същото, живеят в най-изпадналия край на Европа, както пък сочат статистиките на Европейския съюз.

Та както заради идиотията, така и заради приличието Ирина не се появи в новините. Освен това тя беше само номинирана при годишните награди на Българската библиотечно-информационна асоциация за званието "Библиотекар на годината", както бяха номинирани и нейните посестрими Веселина Спасова от първото българско читалище "Еленка и Кирил Д. Аврамови - 1856", Свищов, и Рени Велкова, библиотекарка в Националната професионална гимназия по прецизна техника и оптика "М. В. Ломоносов", София. Но в тия новини не влезе, щеше да е неприлично да влезе, и Биляна Юрукова, заместник-директорката на Университетската библиотека "Св. Климент Охридски", нищо, че тя спечели наградата за "Млад библиотекар". Не влезе дори и носителката на наградата Славка Шопова, главен библиотекар на Народната библиотека "Иван Вазов", Пловдив. Даже и Цецка Цачева не бе спомената, макар и тя да присъстваше сред рехавата публика на връчването на тия награди в понеделник.

И не защото идната седмица е 24 май, когато някой би се сетил за тия труженици на книгата, а защото наистина идиотията ни е потиснала, един лесно изпълним съвет - вземете идния вторник книга, каквато и да е, преди да я прочетете, се опитайте да се вживеете за миг в живота на Ирина, спомнете си за работещите в библиотеките на местата, където все някога сте били - училището, читалището, казармата, затвора, института или университета. Никак не е актуално, не е и нещо особено, ала поне за няколко мига лекува от болестта на идиотията със спомена за хора, без които сигурно може, както може и без книгите. Но без които, както и без книгите, без читалището и без четенето всички ще пропаднем от каруцата на историята още по-дълбоко в дупките на идиотизма, дори и ако на магистралите случайно няма дупки.