Румяна Йонева е родена в Нова Загора. Завършила е Икономическия университет и Нов български университет, специалност "Изкуствознание". През 1996 г. създава галерия "Миньон", а през 2004 г. - известната столична галерия "Ракурси", която се превръща в едно от най-важните средища на съвременното българско изкуство. През 2008 г. стартира и аукционна къща "Ракурси".





- Г-жо Йонева, ръководите аукционна къща "Ракурси" и едноименната галерия. Тези две дейности не се ли покриват?

- Първо създадохме галерията, а търгът дойде впоследствие като опит да бъде раздвижен пазарът. Докато дейността на един артсалон е донейде статична, що се отнася до показването на определени автори за определен времеви отрязък, то покрай всяко наддаване за картини се пише, говори, дискутира в съответните среди и това, предполагахме, ще активизира колекционерите. Тази дейност обаче се оказа изключително неблагодарна. Не случайно в момента сме останали само две реално работещи аукционни къщи. Законът към нас е изключително строг, в което не би имало нищо лошо, ако той не беше пълен с ред недомислия и откровени противоречия.

- Имате предвид Закона за културното наследство?

- Именно. И наредбите за прилагането му. И двете - писани от екипа на Нина Чилова през 2009 г. Тогава явно се е имала предвид основно защитата на археологическите паметници, но препоръките са механично пренесени и върху произведенията на изобразителното изкуство. Оттук произтича хаосът. Например, всяко произведение, за да бъде продадено, по закон трябва да мине през процедура на идентификация. Тя се извършва от национален музей, който назначава комисия от експерти, изкуствоведи, реставратори и т.н. Тяхна задача е да посочат дали дадената творба е културна ценност или ценност от национално значение. В закона за "културна ценност" се приема "нематериално или материално свидетелство за човешко присъствие и дейност, природна даденост или феномен, което е от значение за индивида, общността или обществото и има научна или културна стойност". И сега идва парадоксът. Преди един скорошен наш търг ние се обърнахме към Националния исторически музей за идентификация на произведенията. От там получихме становище, че картини на Енчо Пиронков, на Генко Генков, на Георги Баев, на Стоян Василев, на Марио Жеков, на Димитър Казаков-Нерон, на Дечко Узунов и т.н. не са културни ценности. А сделки аукционните къщи могат да извършват с културни ценности.

- Какво са тогава, като не са "ценности"?

- Нищо не са. "Не е културна ценност" и "Четящ отшелник" на Рембранд - гравюра върху мед, отпечатана от Лувъра, не е културна ценност и композиция на Пикасо, и литография на Дюрер - също от оригинални графични плочи. Тук вече се изумихме и попитахме. Отговорът беше, че отпечатъците били направен след смъртта на авторите. Ами то цялата изложба на Дега у нас беше от скулптури, отлети след смъртта на автора, защото той по принцип няма отливки приживе. Това не прави едно произведение "неоригинал". Лошото е, че тази оценка ние трябва да прикрепим към сертификата на творбата, с която я получава колекционерът. А всъщност, ако се придържаме към самото определение за културна ценност в закона, то за такава може да мине абсолютно всяка драсканица на някой дебютант. То гласи буквално "културна ценност е нематериално или материално свидетелство за човешко присъствие или дейност, природна даденост или феномен, което е от значение за индивида, общността или обществото и има научна или културна стойност".

- Само за класиците ли важи задължителната идентификация?

- Там е работата, че не. И творбите на живите автори трябва да преминат през процедурата. Т.е. когато сключим с художника договор да продаваме определен брой негови платна, трябва същевременно от комисия да бъде доказано, че те са именно негови. Нещо повече - той самият, ако иска да е стриктен пред властите, не може да ги продава самостоятелно без удостоверение за идентификация. Излиза, че над 90 на сто от авторите са едва ли не престъпници, понеже продават платна на онзи, който ги хареса в ателиетата им. Защо са тези изисквания, нямам представа. Някак не ми се вярва да е заради онези 20 лв., които плащаме за идентификация на едно произведение.

Законът разграничава и друго понятие - национално богатство. Дефинира се като "културна ценност с изключително значение, чието разрушаване би било непоправима загуба за обществото". След като дадена творба се определи така и се предложи на търг, то държавата има право да я купи на първоначалната цена. Ако не я купи обаче, онзи, който я вземе, автоматично се натоварва с такива отговорности, че ще си прокълне дните. Трябва например веднъж месечно да осигури обществен достъп до това произведение. Представете си да бъдеш задължен да отваряш хола си за публика. На шест месеца злополучният колекционер трябва да приема комисия, която да провери състоянието на ценността и условията, при които се съхранява. Изискванията към тези условия също не са едно и две. И, естествено, творбата не може да бъде изнасяна в чужбина. Е, кой ще си купи такава вещ? Имахме например предложение от един български емигрант в Америка за картина от Мърквичка. Собственикът беше проучил, че цената на този художник в България е най-висока и се обърна към нас да ни попита дали бихме предложили творбата на търг. Попитах в Министерството на културата за всеки случай, да не подведем човека. Оказа се, че ако картината се внесе у нас, то тя естествено трябва да премине през идентификация, преди да бъде включена в търга. Ако тази процедура установи, че творбата влиза в графа "национално богатство", нейният собственик няма да има право да я изнесе в чужбина. Т.е. ако картината не се продаде на аукциона, което е напълно възможно, законният й притежател не може да си я върне обратно в САЩ.

- Този закон има ли еквивалент в европейската практика?

- Никъде в Европейския съюз няма подобен анахронизъм. Във Франция например може да изнесеш или внесеш Пикасо или Матис без проблем. Стига да не са крадени, но тогава ще те търси Интерпол. Защо ние да не можем да изнесем една рисунка на Владимир Димитров-Майстора? Той да не е по-ценен от Матис? Да не говорим, че някои български автори са много по-известни навън (и струват много по-скъпо), отколкото у нас. И обратното - нашите "класици" на практика са абсолютно неинтересни за западния колекционер. А как да третираме родените в България, но всъщност световни художници като Жул Паскин или Жорж Папазов? Ако някой притежава колекция от творби на един от двамата (цената на всяка от които започва от десетки хиляди евро), на практика не може да я продаде навън. Трябва му идентификация, хоп - в графа "национално богатство" и край.

- Мерките вероятно са превантивна мярка срещу износа на антики?

- Нали това казвам и аз - за антиките имат смисъл, но за картините са неприложими. Нормално е държавата да иска да знае какво се случва с археологически паметници в частни колекции и да се погрижи те да не се пръскат. Но нека разграничи от тях изобразителното изкуство. А що се отнася до него, да прави разлика между класика и съвременна живопис, между приложни и изящни жанрове и т.н. Нека отпадне и безумното изискване да предоставяме след всеки търг списък с имената на хората, които са си купили картини. Купувачите се страхуват, това са скъпи придобивки, не желаят до съдържанието на колекциите им всеки да има достъп чрез интернет. На този етап аз наистина не виждам смисъл да се правят търгове - отнемат пари, време, а пазарът е вече силно ограничен. Художниците се спасяват кой както може. При тях отдавна вече не може да се говори за "гилдия".