|
| Разстрел на последните комунари на Стената на комунарите в гробището "Пер Лашез" в Париж. Алфред Дарион, Музей "Карнавале". |
Това съвсем не пречи, нещо повече - спомага повечето от някогашните престъпни посегателства на комунарите към държавата да изглеждат днес очевидни и твърде разумни норми. Те са платени с кръв и очевидно неразумен героизъм. Ето някои от тях, предложени и донякъде осъществени за два месеца и половина от избраните в различните комитети на комунарите представители и подкрепени от мнозинството парижки граждани:
Децентрализация и общинско самоуправление с мандатно избрани представители;
Заплащане на изборните длъжности в съответствие с минималните работнически надници;
Разделяне на църквата от държавата;
Безплатно, задължително и светско основно образование;
Равни трудови и граждански права на мъже и жени;
Равенство на родените в брака и извън брака деца;
Забрана на нощния труд за малолетни;
Пенсии за вдовиците и за децата (в брак или без брак) на загиналите войници от Националната гвардия;
Определени от общините наеми, лихви за заеми и залози, както и безвъзмездно връщане на заложени дрехи, вещи и инструменти до 20 франка;
Отлагане на плащането на наеми и дългове по време на война и окупация;
Право на работниците и служителите да притежават и управляват напуснатите или съзнателно фалираните от собствениците фабрики.
Както и поредица реално-символични актове - изгаряне на гилотината, събаряне на Вандомската колона като символ на имперска агресия, даване на гражданство и политически права на поданици на монархии и империи.
Струва си да се напомня това - особено у нас, където по историческо малоумие и добре платено лицемерие всичко, което напомня за комунизъм дори и по название, трябва да бъде ругано или премълчавано. При това ругано или премълчавано предимно от хора, които, ако не се бяха случили т. нар. демократични промени, днес щяха да обикалят страната със сказки в дружество "Георги Кирков" за годишнината от Парижката комуна. Затова и не е чудно, че 140-годишнината на това разривно събитие в по-новата история тук изпада в пълна забрава, ако не броим едно-единствено споменаване във вестника на анархистите, в. "Свободна мисъл". Потърсете обаче на всеки по-популярен език в която и да е от търсачките израза "140 години Парижка комуна", и ще се убедите, че припомнянето му по света е не просто реверанс към историята, а начин да се доосмисли нормалността на настоящето в неговите кървави исторически корени. Това доосмисляне не е дело само на левичарски маргинални организации и групи, традиционно подозирани в разбиране на "нормалния демократичен ред", а и на крепители на "демократичното" статукво в целия му политически, културен и образователен спектър. Естествено към тях няма как да не прибавим и медиите, които тъкмо с напомнянето на такива исторически събития допринасят да се разсее историческата амнезия и малоумието от "най-актуалното" независимо от оценките, с които придружават самото събитие. Важното е, че не го забравят.
Нашите медии не правят това; не го правят и леви, и десни партии, държавни и частни университети, исторически и политологически катедри. А ако го направят случайно, по необходимост това става в стила на фризирана коректност, фалшив патос и прилично възмущение.
Хегел беше казал, че по това, с което днес се задоволява духът, можем да съдим за неговия упадък. Следва да се допълни, че за неговата дребнавост съдим и по предметите, от които той се възмущава. Тогава той се превръща в мила и наивна, ала и опасна с фалшивия си патос душица. Тя се възмущава от опростачване, политически дивотии и сценки, от чалга и тъпи телевизионни програми, но не се възмущава от присъщата й забрава на исторически великото не само за нас, а и за света.
И тъй като идната седмица българската публичност ще има възможност да бъде отново заливана с тоя фалш, с тая истерична историчност около Втори юни, Деня на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България, и тъй като още отсега тя се радва на скандалите и блудкавия патос, които ще ни донесе тоя ден с приказки за героична история и мизерно настояще, добре ще бъде да й се припомни какво тъкмо Ботев бе писал за Парижката комуна.
Приятно четене. И ако плачете, нека да е с честна тъга по загубата на мащаба за история и съвременност.
Смешен плач
Плачете за Париж, столицата на разврата, на цивилизацията, школата на шпионството и робството; плачете, филантропи, за палатите на страшните вампири, на великите тирани - за паметниците на глупостта, на варварството, изградени с отсечените глави на толкова Предтечи, на толкова велики мислители и поети, с оглозганите кости на толкова мъченици за насущния хляб - плачете! - Лудите не може никой утеши, бесните не може никой укроти!
Кълнете комунистите, че съсипаха столицата ви и измряха с разбойническите за вас думи: свобода или смърт, хляб или куршум! Плюйте на техните трупове и на труповете на онези жертви на цивилизацията, кои сте прегръщали и прегръщате в лицето на жените си, на сестрите си, на майките си и днес наричате бесни блудници, защото имаха още сила да се хванат за оръжие и избавят от вертепа на разврата! Хвъргайте кал и камъни връх гроба на Домбровски, защото не стана слуга на някоя коронясана глава, а поборник на велика идея, на висока цел и с гърди твърди се опря на предателите на Франция и виновниците на толкова злочестини в човещината.
Цял свят оплака Париж, цял свят прокле комунистите и нашата бедна журналистика и тя не остана надире, и тя заплака за бездушното и прокле разумното.Смешен плач! Като че от Нимврода до Наполеона, от Камбиза до Вилхелма войната не представя едни и същите зрелища, една и същата цел с едни и същите средства. Като че Наполеон, в името на цивилизацията, и Вилхелм, в името на божия промисъл, не направиха повече зло, повече варварство в 19-ий век, отколкото напр. Александър Македонски с походите си преди толкова векове. Но там е варварството, там са укорите и проклятията, дето робът, човекът, като не чуят думите му, разума му, улавя се за крайност и се бори на живот и смърт, доколкото му позволяват средствата, които са низки, защото са малки, а малки само затуй, защото им са ги отнели господарите. Тогава човекът наричат разбойник, развратник, низък и варварин! Такива бяха и комунистите.
Християнството има своите мъченици, доде нарече роба "син божий, син человеческий"; има ги и революцията, за да "направи скитника гражданин"; има ги и ще ги има и социализмът, който "иска да направи човека повече от син божий и гражданин - не идеал, а същ човек, и от него да зависи градът, а не той от града". Християнството, революцията и социализмът - монархията, конституцията и републиката - те са си фактове и епохи исторически, кои ще отрече само тоя ум, който не признава прогреса в человечеството.
Училището и само училището, казва баба Македония, ще избави Европа от социален преврат - училището и само училището, повтаряме ний, ще я приготви за тоя преврат; но не училището на Златоуста и Лойола, на Вилхелма и Наполеона, а онова на Фурие и Прудона, на Кювие и Нютона - и училището житейско.
Комунистите са мъченици, защото не са важни средствата в борбата им за свобода, а идеята на тази борба. "И свободата ще има свойте езуити", казва Гейне.
Нека сега нашата журналистика задържи сълзите си, както ще ги задържи в европейската - за да оплаче други столици, други варварства и страдания, кога робът извика на господаря си: кой си ти, що плачеш? Мъж ли си, жена ли, или хермафродит - звяр или риба?... И ще бъде ден - ден първий.
Бр. 2 на вестник "Дума на българските емигранти", юни 1871.
Кълнете комунистите, че съсипаха столицата ви и измряха с разбойническите за вас думи: свобода или смърт, хляб или куршум! Плюйте на техните трупове и на труповете на онези жертви на цивилизацията, кои сте прегръщали и прегръщате в лицето на жените си, на сестрите си, на майките си и днес наричате бесни блудници, защото имаха още сила да се хванат за оръжие и избавят от вертепа на разврата! Хвъргайте кал и камъни връх гроба на Домбровски, защото не стана слуга на някоя коронясана глава, а поборник на велика идея, на висока цел и с гърди твърди се опря на предателите на Франция и виновниците на толкова злочестини в човещината.
Цял свят оплака Париж, цял свят прокле комунистите и нашата бедна журналистика и тя не остана надире, и тя заплака за бездушното и прокле разумното.Смешен плач! Като че от Нимврода до Наполеона, от Камбиза до Вилхелма войната не представя едни и същите зрелища, една и същата цел с едни и същите средства. Като че Наполеон, в името на цивилизацията, и Вилхелм, в името на божия промисъл, не направиха повече зло, повече варварство в 19-ий век, отколкото напр. Александър Македонски с походите си преди толкова векове. Но там е варварството, там са укорите и проклятията, дето робът, човекът, като не чуят думите му, разума му, улавя се за крайност и се бори на живот и смърт, доколкото му позволяват средствата, които са низки, защото са малки, а малки само затуй, защото им са ги отнели господарите. Тогава човекът наричат разбойник, развратник, низък и варварин! Такива бяха и комунистите.
Християнството има своите мъченици, доде нарече роба "син божий, син человеческий"; има ги и революцията, за да "направи скитника гражданин"; има ги и ще ги има и социализмът, който "иска да направи човека повече от син божий и гражданин - не идеал, а същ човек, и от него да зависи градът, а не той от града". Християнството, революцията и социализмът - монархията, конституцията и републиката - те са си фактове и епохи исторически, кои ще отрече само тоя ум, който не признава прогреса в человечеството.
Училището и само училището, казва баба Македония, ще избави Европа от социален преврат - училището и само училището, повтаряме ний, ще я приготви за тоя преврат; но не училището на Златоуста и Лойола, на Вилхелма и Наполеона, а онова на Фурие и Прудона, на Кювие и Нютона - и училището житейско.
Комунистите са мъченици, защото не са важни средствата в борбата им за свобода, а идеята на тази борба. "И свободата ще има свойте езуити", казва Гейне.
Нека сега нашата журналистика задържи сълзите си, както ще ги задържи в европейската - за да оплаче други столици, други варварства и страдания, кога робът извика на господаря си: кой си ти, що плачеш? Мъж ли си, жена ли, или хермафродит - звяр или риба?... И ще бъде ден - ден първий.
Бр. 2 на вестник "Дума на българските емигранти", юни 1871.
|
| Христо Ботев |
Адаш мили , 
, 
Не буду показывать пальцами!