Идеята не беше моя, но я прегърнах поради липса на друга. Събирах пари за някакъв ремонт, но остатъкът (най-същественият "транш"), на който разчитах, просто не дойде. Оказах се в ръце със законни средства, не много, но с платени данъци и с изрядни документи. Пилей, българино, без да се оглеждаш. Като пропадна фамилният план, решихме да ги похарчим за душата. Един курорт зад граница, като бял човек, посъветва ме Чавдар. Та отлетяхме за Турция за седмица - за там, за толкова дни и за този все пак евтин сезон стигнаха освободените в последния момент средства. Това е и извинение пред онези нервирани читатели, записали се през тези дни на телефонния секретар с възражения по последния ми опус в "Сега" - не беше високомерие, а отсъствие. Бях на морето. На Средиземното.

Морета съм виждал, оказва се, немалко в този живот. Насъбраха се някак: и южни, и северни, и топли, и ледени. Тъмни и прозрачни, сиви, зелени, жълтеникави, даже розови при случай. Истински синьо море не бях виждал. Мислех дори, че то само така се казва. Един цвят, създаден от поезията. (Например: "синьосиньото синьо море" - В. Петров) А в действителност го няма. Е, синьо е Средиземното море край Кемер - синьо като синьото на "Бритиш еъруейз", може би с добавена капка мляко в него. Струваше си да отида точно там. Иначе това море е за нас привично, фамилно. В него са островите, където живеят синовете ми. Свързва ме с тях - на който и от бреговете му да застана. За нас, Донкови, светът напоследък се разпадна на острови. В този смисъл и София може да мине за остров - само че по-самотен...

Пътеписът не ми е жанр. Освен когато го чета. Виждал съм писатели да изрязват пътеводители, да записват беседи на екскурзоводи, засякох един дори да отмъква касетата от касетофона, който можеш да вземеш в големите музеи - там е описана всяка картина, всеки предмет. От любопитство след туй съм зачитал какво предлагат по страниците - оставал съм единствено с въпроса: защо го правят? Та и сега: не е пътепис това, петъчна колонка е, както винаги.

Тинка от Хасково е екскурзоводка. Охотно разказва за себе си, на висок глас. Работила в руска туристическа фирма и като се уплашила, че така ще забрави български, сменила работодателя. На българския й нищо му няма, но тя, изглежда, е перфекционистка. А и смята скоро да се пенсионира и да се "прибере" в родния град. Точно след двайсет години в Турция. Работила е от момиче, все в туризма: Боровец, Пампорово, Слънчев бряг, Приморско, Албена - признава й се трудовият стаж от България, ще се пенсионира под петдесетгодишна. Изчислила си е размера на пенсията. Казва го на глас този размер, без да съзнава, че с това съсипва почивката на всички в микробуса.

Та тази Тинка (Айтен) трябвало да се съди с някаква фирма - не й внесли осигуровки. В съда от фирмата заявили, че не я познават, никога не са я виждали. Съдията обаче постановил да представят записите на охранителните камери от въпросния срок. И на записите - наша Тинка посреща гости на рецепцията. Обезщетението било 50 000 евро.

Тази фирма не е гледала около себе си. Пропуснала е да види онова, което всеки в тази държава непрекъснато съзерцава: големите, кой знае как непременно развети турски знамена, които навсякъде без изключение доминират над пейзажа. Невъзможно е да направиш панорамна снимка, без в нея да се вее знаме. Над сгради, над пристани, по зъберите около курорта този байрак трепти и се ветрее. Каквото да правиш в тази страна - все под него ще го правиш. Дори в морето да се отдалечиш, там пък над теб се носят едни огромни червени парашути, които разхождат летовници в простора - и те с хералдиката от флага. Знай, помни и се съобразявай. Държавата е навсякъде. Да-а, не че ми е приятно, но поучително...

Мислехме, че сме сами българи в хотела, но ни засече висок млад мъж: длъжен бил да ни предупреди, че разбира какво си говорим. Много кавалерски, впрочем, иначе си коментираш на воля, кога хапливо, кога фриволно. Любомир е израснал във Варна, след разпадането на СССР се оказва, че е живял общо в девет страни, сега е собственик на сладкарска фирма в Приднестровската република в Молдова. Самата тази република е един "казус", за който няколко държави едновременно жумят и се стараят да не мислят. Защото е ясно, че нищо няма да измислят. А животът в Приднестровието не чака. Сложно, нали?

Но пък ето какво ми разказа Любомир. Жена му Олеся, украинка, решила да зарадва мъжа си с нещо от неговото детство. Намерила рецепта, разучила я, замесила, изпекла. Първи път, втори път, на третия Любомир го познал: тутманик! И от необикновено доказателство за съпружеска нежност този тутманик се превърнал в най-успешния продукт на фирмата - купуват го, поръчват го, хвалят го и го благославят. Самата Олеся е много горда с този търговски успех, но и някак смутена - било е друго, съвсем интимно, искала е само да го изненада, нещо да подскаже. Може би и затова тутманикът й станал такъв хубав, неотразим - от любовта, вложена в него. А по-прозаично поуката може да се формулира така: ето как от подходящите чувства потръгва и бизнесът...

Най-послушните деца в курорта са момчето и момиченцето на косоваря Енвер. Следват баща си като омагьосани, вечно долепени до него, предани и одухотворени от това, което изпитват. Енвер има малък автосервиз за смяна на масла и гуми, разказва за живота в Косово, оплаква се, че визовият режим почти с целия свят спъва пътуванията - Турция и Албания са най-достъпни, но вече са поомръзнали. Подпитвам го защо носи името на албанския диктатор Енвер Ходжа. Изненада: не е чувал за него, това трябва да е било отдавна, история. Стрелките на времето са се превъртели, без някои от нас да забележим това.

Трудно ми е да преценя какъв е смисълът на една такава седмица. Връща ли се към себе си човек или напротив - се откъсва? (Отделен въпрос е кое от двете ни е по-нужно днес.) Мога само да потвърдя, че там, извън обхвата на обичайното политическо словоблудство, далеко от налагания със сила грохот на българската житейска каменотрошачка, естествените звуци на вълните и на птиците стигат както никога дълбоко в нас.

Странно, завърнал се след седмица, човек се чувства някак неподготвен за живота тук. Но дикторката в метрото го връща към самия него: "Ф-ф-нимание - предупреждава тя - вратите се затварят!"

Няма страшно. Всичко е под контрол...