Найден Шейтанов (1880-1970) е роден в Троян, завършва гимназия в София, следва история и философия в Лайпциг и Прага. Учител е по немски език в Първа мъжка гимназия в София, автор на двутомната "Любов. Вселеноглед" (заедно с Мария Шейтанова), "Балканобългарският титанизъм", "Великобългарски светоглед". Прочут от множество народопсихологически студии в сп. "Златорог", "Просвета", "Философски преглед" с ярки тези за народния пансексуализъм и неологизми като любодей и любоема. С "Принос към говора на софийските цигани" (1933) се счита за родоначалник и на "циганологията" у нас.





Няма нужда да се казва, че отрицателството не е нещо изключително българско, че то гнезди в манталитета и на други славянски народи: на руси, поляци, чехи; на неславянските - ирландци, испанци, португалци; дори в известни случаи се забелязва и у главните носители на европейската култура - англичани, френци, немци, без до говорим за азиатските и други народности. Трябва обаче да се каже, че тоя дух на отрицание е нещо твърде много българско и най-простото доказателство за това представя известния израз "българска работа!", гдето се иска да се характеризува сбито отрицателното в нашия живот.

Психиката на нашето отрицание - прилична в нещо на съответната психика на другите народи - е отразена във фолклора ни, ала може да се наблюдава и в съвременното българско всекидневие. Тя обикновено върви като мрачен двойник на положителната психика...

Селото изобщо мрази града. Той е за селянина център на богатство и хубави жени. Гражданинът се схваща отрицателно: "гражданин - кръстен дявол". Гражданинът от своя страна мрази селянина, който за него е "чичо", "цървул", "гащник", "козяк", "Пижо", а в старобългарско време - "смерд". Миналият, както и днешният живот на града, съдържа доста елементи на отрицание, взето само по себе си, към селото, ала маскирано с дух на положителност. Разкрива се булото, метнато над отделната личност, над семейството, занаятчии, търговци, банкери и др. само между четири очи, ала и в събрания, в печата, а най-вече в углавните и граждански отделения на съдилищата. Студенина в отношенията, непоздравяване между познати, липса на доверие и чувство на дълг, отсъствие на доблест, достойнство, предпочитание на моралното падналите, хвалби на престъпнишки подвизи, култ на гумогръбначие, неподбиране на средства, убийства, разврат и пр. - всичко това дава бледа представа за отрицанието в днешния ни град. Отрицателството вдъхновява писанията и делата и на доста наши люде на идейната култура. С тая цел най-често се оспорва чуждият успех, не се признава чуждото обаяние, подкопава се чуждият авторитет.

Властта, особено административната, е най-висше и най-могъщо понятие в психиката на селянина, па и на българина изобщо. Да се достигне тя - се смята за най-голям и най-смислен идеал в живота. Оттам извънредно силното политизиране на широките ни народни маси - нещо, което спъва всеки друг почин, идея, дело. До власт се идва чрез партия и затова тая обществена категория поглъща толкова много време, сили, жертви. Те обаче се дават охотно, защото чрез партията се чака десеторно удовлетворение на личните интереси... Политическата психика на българина се проявява, естествено, най-вече по време на избори. Иначе тоя период се схваща от народа ни като повсеместен поход на лъжата. Ако запитате селяни, които отиват на предизборно събрание, "Къде така?", те ще ви отговорят обикновено: "Ще лъже там един, отиваме да го чуем." Чрез партия обаче селянинът може да зареже цървулите, т.е. селото, и да се пресели в града. Такъв селянин почти изведнъж става отрицател на селото - и то често най-голям...

Нашият чиновник, бил селянин или гражданин, си е в известен смисъл почти отрицател на държавата. Твърде често той слага държавната пара вместо в касата в собствения си джоб. Та нали трябват "бели пари за черни дни", т.е. за опозиция - "седемте черни години", когато наистина бялото става черно и сламката у противника се прави греда.

Народностен дух е досега повечето тема на вестници, паради, младежки писания и събрания, не толкова централен факт във всекидневния ни живот. Народностното се жертва за личното или за общественото. Затуй българинът в миналото, па и днес, се денационализува много по-лесно, отколкото балканските ни съседи. Тая е една от причините, гдето сърби, гърци, румъни и турци владеят сега области, които са ни принадлежали не само към българската държава, но и към снагата на българската народност.

И тъй, в психологията на българското отрицание имат надмощие следните елементи: апатия към висшето, като добро и хубаво, като държава и народност, фанатична страст към парично-материалното и към властта като средство за забогатяване, животински егоизъм в отношенията към другите, простотия и заинтересованост на бюрократи, безогледна опозиция, партикуларизъм на политикани, егоцентризъм на интелигенти, омраза и завист едва ли не към всички против всички и пр.

Националното ни отрицателство обаче не съществува у нас като нещо строго обособено. Както се каза още в началото, то върви като мрачен двойник с нашия дух на утвърждаване. То е сянка на българщината, само че понякогаж помрачава слънцето на народа ни. Той се е явил главно по исторически причини. Последици от жестоката история са отровили у българина желанието за творчество, за държавно и религиозно строителство. Ала тая жизнерадост се е запазила отчасти и днес в сексуалната философия на българина. И по мое мнение от тия биосензитивни сфери трябва да почне днес оня, който иска да изкоренява гибелния дух на отрицание. Култът на злото, на смъртта, на черно-сатанинския дух на отрицание трябва най-сетне да се замести от култ на живота, от възбожаване на светло-творческия гений на утвърждаването - основа, върху която е съградена Западна Европа...