Министър Николай Младенов отишъл в посолството на Норвегия, и то заедно с колегата си от Албания Едмонд Хаджинасто, за да изкаже съболезнования. "Всички днес сме норвежци. За съжаление радикализмът и тероризмът не принадлежат само на една религия или на един регион", казал, стискайки ръката на Дагфрид Йортхул, временно ръководеща мисията на Норвегия у нас. Допълнил: "Единственият начин да се борим успешно е, като сме по-открити към света, като предаваме ценностите, в името на които заставаме срещу тероризма."

Трогателно! Така през март по друг повод всички бяхме японци. Почти по формулата на груповата симулация, в която се отиграва съпричастност. Много върви при сбирки на анонимни алкохолици и тренинги на офисния планктон. Неговата илюзия за свободно плуване из глобалния океан с туитвания и емотикони идиотски се поддържа и при масово убийство. Не трябва да върви обаче при народите и държавите, искат ли да не пропадат в илюзията за доброто, длъжно да побеждава. Не за друго, а защото най-неочаквано, макар и естествено, произвеждат убийци.

Впрочем Брайвик не е ли норвежец? Ако е, а той е, от кои норвежци трябва да сме по-точно? От всички без него, без евентуалните му съучастници и сигурните му съмишленици ли? Народът само от добри ли е съставен? Защо трябва да изключваме убиеца? Ясно защо: народът е добра субстанция, трябва да си предаваме ценностите, да клеймим тероризма и го поставяме на място. Така заставаме срещу злото и сме по-открити за света, съпричастни към доброто. То е осъдено на успех, както гласи другата бодра формула, заета от народните приказки. Стига да го предаваме правилно. Тук вероятно Младенов е пропуснал двойствения смисъл на "предаването на ценности." Пропускът предателски издава същинското мислене. Освен да плеснем и да се прегърнем, предаването открай време означава предателство с целувка. Както съобщават възмутени норвежци, съпровождали колата с убиеца и яростно питали защо ги е предал. Вероятно биха го убили без никаква милост, не беше ли тъй силно охраняван. Те също са мислели като министъра, който така изключва възможността да бъдем норвежци като Брайвик, както добрият норвежки народ мрази своя Юда и не го иска сред себе си. Макар убиецът по кръв и съзнание да е не по-малко норвежец от останалите. Четем ли манифестите му, даже е от най норвежците. Но норвежците, яростни и възмутени от петното върху народа си, лепнато от тоя норвежки изверг, могат да бъдат извинени.

Българският министърът не може. В духа на ценностите, които не бива да предаваме, а да препредаваме в името на човешкото равноправие на живот, той би трябвало да посещава всяка седмица по някое посолство и да се прегръща с посланици. Поводи - достатъчно, жертви - също: ей ги Ирак, Афганистан, Пакистан, Сирия, Индия, Либия, кюрдските анклави на Турция, над и подсахарска Африка, Мексико, Колумбия. Не минава ден, в който на Младенов би му липсвало основание да обяви патетично, че ние днес сме иракчани, пакистанци, афганци, сирийци и т.н. Защо не го прави, загрижен за доброто? Нима животът на избитите от психопат хора е по-ценен, а случаят - по-трагичен от атентат на пазар, бомбардировка на сватба, разстрел на спящи войници, кланета на цели села, попаднали между наркокартели, които снабдяват добри и богати региони без очебиен тероризъм и с прилична религия? Очевидно е по-ценен и някак по-близък. Иначе министърът нямаше да изтърси съжалението, че радикализмът и тероризмът не принадлежат само на една религия и на едни регион. Познахте, принадлежат на същия регион и на същата религия, за които се сетиха всички, преди да бъде разкрит Брайвик. Всекидневните масови убийства в него изглежда не трогват глашатаите на доброто.

Тъкмо в това е предателството, кухата патетика, която лъха от съболезнования в "приятелски" посолства. Оттук полъхва и оня латентен расизъм с чувството за монопол над доброто, който се различава от манифестирания в зловещото дело на Брайвик по това, че е облечен в съболезнователна куртоазия за убитите, тъй близки нам по "ценности". Когато обаче в името на тия ценности за неценни се броят чужди животи на чужди хора и не ни призовават да сме за един ден иракчани, афганци, пакистанци и пр., латентният расизъм опасно залита към начина на мислене на убиеца. Преди това обаче е дал образец за делото му, за убийства в името на някакви ценности. Че са "нашите", не ги прави нито по-ценни, нито по-безопасни за хора, които не ги споделят.

Това е именно баналното зло, за което говори Хана Арент във връзка с административно позволеното унищожение на неценните заради расовата хигиена. Зад него се крие радикалното зло. Кант го разглежда тъкмо откъм религията в рамките на голия разум. То е дотам присъщо на човешката природа, че дори при най-силно съчувствие към нещастието на ближните, предателски се прокрадва егоистичната радост, че то ни е спестено, че е временно и ще се върне, където му е мястото - при най-далечните. Само да не е тук, а там, при религиите, регионите, народите, хората, чието нещастие ни изглежда съдба.

Затова норвежката трагедия повтаря нещо твърде поучително: извън злото в човека тя разкрива лицемерната съпричастност към себеподобните, предрешена като съпричастност към доброто. Брайвик е поредният мрачен символ на ужаса от вманиачаване в "истинските" ценности, позволяващо да се убива без милост. А че го е направил сам или с малцина съучастници, че със сигурност е по-скоро клиничен, а не политически случай, е подробност откъм постоянното убийство на хора, несподелящи нашата вяра в доброто и призива да бъдем други, но все пак същите. Което от друга гледна точка е малка утеха пред баналността на радикалното зло, прозиращо под лустрото на съпричастност към единственото добро: нашето, на ония, които не сме Брайвик поотделно, но вкупом твърде приличаме на него.