|
| Емил Андреев |
- Какво става с писаното българско слово, г-н Андреев? Все повече се чуват недоволни гласове - било елементарно, липсвали идеи, а някои дори го определят като чалгаджийско...
- Развива се според цялостната картина на обществения ни живот. Ако живеехме неелементарно, пръскащи се от идеи и в жадувана класичност, то вероятно броят на недоволните щеше да е по-малък. Не мога да преценя. У нас недоволството е някак генетично заложено за сметка на лелеяната само на думи добронамереност. Деградацията на нравствеността и профанизирането в името на престижно материално благоденствие не е български патент (напр. последните скандали в Обединеното кралство заради Мърдок). Повсеместната световна криза - не само финансова, но и на идеи - не може да не дава отражение на писаното слово, в това число и на българското. Все пак, съдейки по авторите, които издават през последните десет години, съм по-скоро оптимист. Просто читателят малко ги познава и често правят прибързани обобщения.
- Малцина се осмеляват днес да са професионални писатели и да се издържат от писане. Това не налага ли известна конюнктура да се прави това, което е продаваемо, а не стойностно?
- Който се е осмелил, той най-добре знае каква цена плаща, за да се издържа. За това се иска много вяра, достатъчно лудост и кураж. Рецепти няма. Какво от това, ако един автор е станал продаваем не заради конюнктурата, а заради стойността на това, което е написал? Според мен това е по-важно. Иначе всеки има вътрешен праг на страхове, предразсъдъци и конформизъм. Въпрос е на личен избор.
- В какво откривате предимствата на този начин на живот на писателя?
- Че е свободен и независим, а това го кара да се стреми към съвършенство. Друго предимство е, че се опазва от ненужните товари на битието и започва да се вглежда в неща, които преди не е забелязвал.
- А недостатъците?
- Че често остава сам с демоните си.
- Имате добри професионални контакти в Англия. Може ли да очакваме ваша книга да се появи на английския пазар, нещо което са направили малцина съвременни български писатели.
- Тя вече се е появила и може да бъде поръчана дори и през интернет, но английският пазар е прекалено голям, за да забележи автори от моята величина.
- "Избягахте" и от София и живеете в панагюрското село Поибрене. Не е ли това своеобразен бунт?
- Не бих го нарекъл бунт, а по-скоро желание да бъда по-дълго в самота, макар по природа да не съм саможив. Допадат ми "по-простите", непосредствени и простодушни хора. Предпочитам (и не само аз) сам да търся лек срещу чувството за безпомощност и обезверение. След някоя и друга година може и съвсем да "избягам", макар старата мъдрост да гласи, че никой не може да избяга от себе си. Иначе обичам София и сега съм се върнал за по-дълго тук. Стоя там, където намирам смисъл... и любов.
- В прозата си търсите европейското у провинциалния българин. Къде го откривате и доколко го има?
- Волю-неволю, правен-недоправен, българинът вече е европеец с цялата си одомашненост и привидна провинциалност. Че близо една пета от народа ни живее в Европа! Може би това е част от т. нар. балкански синдром, който не е от вчера: турци, гърци, румънци, сърби и пр. не спират да се заселват в западноевропейските страни. Някогашното усещане за Европа в провинциалния българин сега е твърде осезаемо, той вече може да реши да замине и да се засели там сравнително лесно в зависимост от нуждите си. Процесът на това европеизиране ми е интересен и никога не съм описвал героите си встрани от него. Желанието ни да сме с Европата, да сме припознати от Нея е отколешно и дреме у всекиго. То често е комично, дори трагикомично, но в много от случаите е положително.
- Макар действието да се развива в съвременността, отправна точка в "Стъклената река" са богомилите, в "Проклятието на жабата" - животът в Лом в края на 60-те години. Съвременността тясна ли ви е като извор за вдъхновение?
- Не, но тя е неразривно свързана с миналото. Точно в "Проклятието на жабата" един от любимите ми герои казва: "Човешко е да се живее, човешко е да се умре, нечовешко е да се забравя." Няма да тълкувам шеговитата му мъдрост. Вдъхновението не е свързано с времето, а с прозрението.
- Една от пиесите ви се казва "Да убиеш премиер", в която героят ви, бивш учител, иска да оправя света? Не е ли това съвременната драма на българина, че всички - от обикновения човек до политиците, искат да оправят света?
- Цялата пиеса е една гротеска на нашата несъстоятелност. Добри сме, но вместо да си помагаме и взаимно да подобрим битието си, всеки на своя глава и на принципа "ам да ни си ти, ам да съм аз" вопие да се оправим, затова накрая се оправяме в преносния смисъл и като правим по-малко деца - селищата ни опустяват точно като в селото от пиесата. Най-лесно е да отречеш и да даваш съвети. Съвременната драма на българина произтича от неговото ускорено и силно желание да бъде припознат, ала щом искаш да е така, не бива да оправяш света, а себе си.
- А защо т. нар. политическа класа отсъства от творбите ви?
- Кажете ми поне една основателна причина, за да присъства? Освен това има достатъчно автори, които я описват. Липсата й също е знак. Художествената литература е за вечните неща, които ни вълнуват, въпреки политическите класи. За тях си има литературна история, документалистика и пр. Любовта например се случва на всички, но мен ме интересува как това става с хора, неизкушени от власт и политика.
- Някои ви наричат българския Дан Браун, други Паулу Коелю. Кой от двамата?
- Додея ми от този въпрос, вече дори не ми е и забавен. Явно на някой много му се иска и ние да си имаме такива автори. Ако припознават мен (а то е твърде повърхностно, поради инерционни клишета и непознаване на творбите ми) и подменят четивност с художественост, то не бих имал нищо против да се цаня за тази роля. Парите и славата са примамливи неща. Иначе ще повторя шегата си: мислете за мен като за американския Емил Андреев. Най-лесно се лепят клишета, но в края на краищата на кого му пука! Написаното остава.
- Гледахме филма ви "Стъклената река". От един добър роман става ли добър филм, или обратното? Има подкрепа и на двете тези. Вие коя защитавате?
- Първо, филмът е само по мотиви от произведението ми, за да съдя. Връзката литература - кино е отколешна и има всякакви случаи. Предпочитам да не обобщавам, тъй като разликите са чувствителни - едното е строго индивидуално, а другото е колективно дело. Като представител на самотното занимание бих подкрепил по-скоро първата теза.
- Кое си струва според вас от днешния ни живот да се претворява в художествени произведения?
- Всичко, стига да е добре претворено. Има толкова много важни и вечни теми, за които хората никога не са спирали да пишат. Различните автори имат различни предпочитания. Моите са насочени по-скоро към миналото, но не пропускам и връзката с настоящето.
- А кое от литературата на последните 20 години ще остане да речем след още 20, 30, дори и повече години, и ако помечтаем малко - като класика?
- Не мога да пророкувам, но съдейки от това, което остана (а дори не е и сигурно, колко ще остане) от предпоследните 45 години, то авторите няма да са много. Ние сме в дълъг преходен период. Обикновено литературата от преходните периоди рядко става класика, но днес има толкова много автори - у нас и по света, че все някой ще "остане". Не мисля за тия неща, докато пиша. По-важно е да остана верен на себе си и да отстоявам правото си на избор.