Преди 40 години неколцина американски студенти влизат в едно от мазетата на Станфордския университет в Калифорния с идеята да заработят нещо през ваканцията. Но се озовават в един от най-шокиращите психологически експерименти в историята. Идеята на експеримента е много проста - вземат се група доброволци, разделят се на две - на затворници и надзиратели, поставят се в условията на затвор и се наблюдават резултатите.

Станфордският затворнически експеримент, с каквото име влезе в историята, трябвало да продължи две седмици, но е прекратен след шест дни. След като няколко от участниците получават нервен срив, "надзирателите" започват да проявяват садизъм, а един от "затворниците" обявява гладна стачка. "В първия ден всичко изглеждаше като театрална сцена с имитации на затворнически килии, но от втория ден в съзнанието на "затворниците", "надзирателите" и наблюдателите от научния екип всичко се превърна в истински затвор", коментира авторът на експеримента социалният психолог Филип Зимбардо.

Доброволците научават за експеримента от обяви в местния вестник. За участие са подбрани само най-силните и здравите както физически, така и психически. Въпреки че на "надзирателите" били раздадени униформи и огледални тъмни очила, за да се скрива погледът им, те отначало не успявали да влязат в ролята си и Зимбардо се опасявал, че ще трябва да прекрати експеримента.

Оказало се, че няма да му се наложи да чака дълго за "влизане" в ролите. "Когато приключи първият ден, видях, че нищо не се случва. Стана ми скучно и реших, че трябва да се превърна в строг тъмничар", разказва Дейв Ешълман, участник в експеримента, "назначен" за "главен надзирател".



Мъченията



Същия ден затворниците, към които се обръщали строго и не по име, а само по номер, вдигнали бунт и се барикадирали в килиите. Надзирателите счели това поведение за предизвикателство към авторитета им, пресекли бунта и започнали да налагат силово властта си. "Изведнъж динамиката се промени напълно. Те повярваха, че имат работа с опасни престъпници и всичко престана да бъде експеримент", спомня си Зимбардо.

Започнали унижения на затворниците, събличане до голо, надяване на чували на главите. Те били карани да правят лицеви опори и други тежки физически упражнения. "Най-ефективната тактика беше лишаването от сън, което е известен способ на мъчение", казва един от "затворниците" Клей Ремси. "Аз не можех да изпълня физическите упражнения, които искаха от мен. И смятах, че това се ръководи от хора, които са лишени от рационални възприятия. Затова започнах да отказвам храна."

В резултат Ремси е преместен в килера на университетските чистачи, превърнат в единична килия. Заради гладния протест са наказани и други "затворници". Ситуацията започнала да става много напрегната. "Непрекъснато се опитвах да разбера къде е границата, кога ще се стигне до момента, когато те ще ме оставят на мира и ще кажат: "Край, аз съм дотук, това е просто експеримент." Но това така и не се случи", разказва Ремси.

Зимбардо припомня, че мнозина от "затворниците" получили нервен срив и били принудени да излязат още по-рано от експеримента и да бъдат сменени с други. Един от тях се изринал от напрежение по цялото тяло.



Загубването на добрите намерения



Самият ръководител на експеримента също се оказал въвлечен в ролята на един от участниците и така загубил дистанцията на възприемане. "Идеята на експеримента беше правилна, но не трябваше да го продължаваме след втория ден", признава Зимбардо. "Когато "затворниците" започнаха да изпадат в нервен срив, ние доказахме предположението, че различните ситуации могат да оказват много силно влияние на хората. Не прекъснах, когато трябваше", казва той.

За предсрочното прекратяване на експеримента допринесъл друг психолог - приятелката на Зимбардо Кристин Маслач. Тя била шокирана от случващото се в мазето на университета и обвинила приятеля си в жестокост. Думите на Маслач отрезвили моментално Зимбардо.

Скоро след Станфордския експеримент в няколко американски затвора избухват размирици и необичайното психологическо изследване станало широко известно както в САЩ, така и по света. "Това изследване е класически пример как различни ситуации и системи могат да потиснат добрите намерения на участниците и да превърнат нормални млади хора в надзиратели садисти", твърди Зимбардо.

Ешълман, който играл ролята на главен надзирател, твърди, че в резултат на експеримента научил за себе си много нови неща. "Разбрах, че в определени ситуации вероятно съм способен на неща, за които после ще си спомням със срам", казва той.



Аналогиите с "Абу Гариб"



"Когато видях снимки от затвора "Абу Гариб" в Ирак, моментално усетих, че всичко ми е много познато", продължава Ешълман. "Веднага допуснах, че надзирателите там вероятно са били съвсем обикновени хора, а не изроди, каквито се опита да ги представи Министерството на отбраната."

Но изпълняващият ролята на затворник Клей Ремси смята, че по принцип не е трябвало да се провежда Станфордският експеримент. Според Ремси експериментът не е имал реална научна основа и е противоречал на етичните норми. "Най-ценното на този експеримент е, че приключи по-рано от срока", смята Ремси. "А най-лошото - че за 40 години неговият автор Зимбардо се радва на огромно внимание, а хората имат нагледен пример как не трябва да се прави наука."

Самият Зимбардо нарича тази оценка "наивна" и твърди, че експериментът му е много ценен за изследователите на човешката психика дори и за да се разберат причините за ексцесиите в затвора "Абу Гариб". "Изводът е, че човешката природа невинаги е под контрола на това, което сме приели да наричаме свободно волеизявление", заключава ученият. "Всъщност повечето от нас могат да бъдат тласнати към такова поведение, което съвършено противоречи на личната ни представа за самите нас."