Едни от най-милите ми същества живеят в двата края на Европа: дете и внуче отвъд Ламанша, заргани и платерини край Резово. Налага ми се да минавам тия разстояния, движен от крайните си цели: да се порадвам на едните и да половя другите. Предпочитам наземен транспорт, познавам сравнително добре пътищата и, пътувайки дълго, дълго търся разумно обяснение защо западно от Ниш гледката е доста по-еднообразна в подредеността си, не се ли брои Белградският санджак, докато от Ниш до Резово е някак сюрреалистично разхвърляна. Разликата сигурно се дължи и на природата, и на пътя. Тяхната насеченост по нашите земи придава допълнителна конвулсивност на погледа, различаваща се от магистралното еднообразие между Ниш и Лондон, та чак и до Дъблин. Като гледам как сърбите посръбчват още повече Западните покрайнини и без много шум строят мостовете от Цариброд нататък за магистралата от Ниш до нашата граница, като нищо след година-две еднообразието ще се продължи и до граничния им пункт Градина. Засега обаче от Ниш до Резово пътуващият се друса включително и на магистралните отсечки в държавните ни предели. Поради което крайпътната картина оправдава особеното гледище, че нещата са такива, не защото са си така и по природа, а защото ги гледаме по тоя начин - именно раздрусани, почти като от каруца с едно колело на цицини по път с бабуни.



Но това с пътищата е най-простото обяснение



То отговаря на манталитета на правителството, запънало се да ги оправя. Не само заради опасенията от простота трябва да се откажем от подобно обяснение на крайпътното разнообразие. Защото дори и някое правителство да опъне с пари от ЕС, български босове и турски фирми магистрали по нашите земи в някой прекрасен ден, когато внуците вероятно ще са пенсионери, надали толкова лесно ще се промени крайпътната картина, разхвърлията между Ниш и Резово. Дори и да не сте минавали по тия пътища, лесно може да си я представите - достатъчно е да сте минавали я с кола, я с влак, я с колело от Драгоман до София, от Ихтиман до Пловдив или от Ямбол до Бургас. Същото ще видите, ако изберете и други отсечки, примерно от Видин до Малко Търново или от Петрич, пък и от Скопие, до Силистра. А именно това: тук-там обработени полета, в Добруджа и на места в Тракия - огромни култивирани площи, току до тях - от години запуснати ниви с обяви за продажба, винаги с телефонен номер; нови лозя, шато на собственика или вдовицата му (гръмнали са го, завалията), край тях - буренясали лозови масиви; нови складове на прочути световни компании, отломки от неизвестни ТКЗС-та; изтърбушени гари, лъснати автокъщи, крайпътно ханче и сергии със стока, трикратно по-скъпа от обичайното - я от полето, я от някоя чужда верига; цигани, брулещи орехи, изсъхнали овощни градини покрай разбит и пресъхнал напоителен канал; самотни ветрогенератори, православни кръстове на високите места, джамия саудитски стил; конна база без коне, крави и коне по пътя, прегазени кучета, подуващи се в локалното платно; хотелски комплекси на голо поле, досущ ласвегаски роял паласи до отпрани бунгала край морето; джипове на граничната полиция с един светещ фар, джипове на спонсори на всяка полиция с много светещи фарове... И билбордове на хилещи се кандидати за президенти, кметици и кметове с послания, конкуриращи по идиотщина тия за цици (цензура)...

Църква до бензиностанция, паметник от войните, веригите отдавна откраднати, казарми с избити прозорци... Градчета с единствен светофар на главния път до панелен блок, проектиран сякаш от Хундертвасер - с шарени чупки и балкони на първия етаж, под него - дърва за зимата, над него - магазин за хранителни стоки, бивша гарсониера.. И селца, много селца, където, напук на Русо, не хората се връщат към природата, а природата настъпва с диворасляк из къщите, пред които прегърбена бабичка вари зимнина....



Обяснения за тая разхвърлия,



която контрастира с еднообразието и подредеността на крайпътните гледки от Ниш нататък - и особено в Унгария, и още по-особено в Словения и Австрия, и най-особено в Германия с лек уклон към симпатично безредие във Франция и Англия - много. Нещата надали опират само до турско робство, до предишен или сегашен държавен строй; надали се дължат на бедност или немара. Не е и до демографска криза, цигани и суша, не е и до съчетания на гени от траки, гърци, славяни, тюрки и т.н., с които кретенски, макар и научно, се обясняват народни качества. Всичко това го имат, преживели са го и го преживяват други народи. При тях обаче тая крайпътна разхвърлия липсва, макар да я има със сигурност в душите.

И тъй като материалната култура дори край пътя свидетелства за действителната психология на един народ по-добре, отколкото въобразеното му единство в учебниците по история и граматиките, нещата опират до нещо по-особено, някак дълбинно. Опират до българските народи, до тяхната психология и начин на живот. При съответните гледки това е май единственото разумно обяснение. Както може да се говори за германски и славянски народи, за западни и южни славяни, така, струва ми се, може да се говори за български народи, т.е. за хората, населяващи земите между Ниш и Резово, придобиващи тоя си разхвърлян вид тъкмо поради това етническо разнообразие и същевременно единство. За него би било пресилено да се казва, че е дело на един народ; пресилено е да се казва наедро и "български народ" само поради единствено на езика, от който вече изчезнаха и диалектите, а останаха акцентите. Много по-трайна е именно разхвърлията, съчетанието от ред и безредие, от красива природа и някак несъзнателно, почти детински инстинктивно злочинство спрямо нея. Него не можаха да разсеят дори и програмите на Людмила Живкова за единство, творчество, красота и камбани на мира.

Само народи, живеещи от векове заедно и сравнително мирно, търпеливо на една територия, имащи много общи и все пак доста различни черти, могат да сътворят подобна разхвърлия. Това са тъкмо българските народи, за които ще се опитам да кажа кое-що в няколко следващи статии. Но още тук следва да се отбележат две основни неща: в тая разхвърлия има нещо твърде симпатично; в смесицата си българските народи са хубави, особено жените по някои места между Ниш и Резово, между Скопие и Силистра и между Видин и Малко Търново.