Стоян Михайловски е роден на 07.01.1856 г. в Елена в стар възрожденски род, племенник е на Иларион Макариополски. Завършва Френския султански лицей "Галата сарай" в Цариград, две години е учител в Дойран, от 1875 г. следва право в Екс-ан-Прованс, след Освобождението работи като адвокат и съдия, главен редактор е на пловдивския вестник "Народний глас", главен секретар на Министерството на правосъдието. Учител по френски език в Русенската мъжка гимназия от 1889 г. и извънреден преподавател по френски език в Юридическия и в Историко-филологическия факултет, доцент по всеобща лититературна история във Висшето училище (днес СУ "Климент Охридски"). Действителен член е на БАН от 1898 г., председател на Върховния македоно-одрински комитет (1901-1903). Народен представител е през 1886-1887, 1894-1896, 1903-1908 г. Заради статията "Потайностите на българския дворец" (в. "Ден", 1904), насочена срещу княз Фердинанд I, е осъден условно. През 1905 г. се оттегля от активна обществена и публицистична дейност, като сътрудничи само на "Църковен вестник". Автор на множество стихотворения, поеми, пародии, басни и статии, голяма част непубликувани приживе. Най-известната му творба е химнът на българската просвета и култура "Кирил и Методий" ("Върви, народе, възродени..."). Умира в София на 03.08.1927 г.



Българската развала, такава каквато я виждаме днес, е ужасяваща. В такава страна високочеловеколюбивите наредби са цял анахронизъм. Авгиевите обори искат огън - не лопатички. Робът, говориме пак не само за настоящия роб, но и за оня, който, макар еманципиран вече от вещественото неволничество, запазил в душата си робските инстинкти и влечения - робът не зачита прекалено хуманните закони; той ги нарушава и погазва колчем може да направи това безнаказано. Той е навикнал да мисли, че законът е израз на чужда воля - на волята на силните, на волята на онези, които употребяват своята сила против неговата немощ. В закона той вижда произволно надмощие - също тъй както в държавната йерархия вижда организирано самозванство. Тъй че върховната наслада на роба е да прояви своето презрение към всяко правило, да унизи всеки ред и закон - когато, разбира се, може да върши това безбедствено.

Еднъж като приемем формулата на Монтескьо, че базисът на демокрацията е добродетелта - тряба да заключим, че развалените нрави са несъвместни с демократически държавен строй - сиреч че у развалените хора демократизмът бива нещо несъществено, безпредметно, едно повърхностно лустро, един безсмислен изглед, една изкуствена вънкашност, прикриваща пълно нищожество. Такъв е демократизмът на русите, на гърците, на турците, на власите и на сърбите.

А преди всичко, такъв е демократизмът на българите.

Вънкашният,



изкуственият демократизъм бива винаги една гиздилка,



една модна игра; той се проваля скоро, понеже гиздилките и модите са работи временни. Той изчезва безследно, както изчезват работи, които сме възприели не от любов към тях, а по каприз или по незнание, или по груб материален интерес. Капризът и интересът не таят в себе си никакъв елемент или базис за дълговековно съществувание.

Прочее, за да не пропадне - демократизмът не тряба да бъде само вънкашен, а още вътрешен, сиреч не тряба да състои в сухи и бездушни форми, а в дълбоки инстинкти и непоколебими вярвания.

Когато нас движи вярата в едно начало, в един институт, в едно право - ние сме несъкрушими в житейските борби, неуморими в хода си по пътя на живота. На вярата нищо не омръзва. На крепката и безконечна вяра попрището е крепко и безконечно.

Наопаки, гдето липсва дух, липсват живоносна мощ и борческа сила, гдето липсват велико сърце и велика съвест - липсват велика дееспособност и велико творчество.

Погледнете как запада православието. Защо запада?

Защото е ръководено от хора тъпи, бездарни, лишени от водителски качества, неодушевявани от никаква религиозна възторженост и апостолска пламенност, некадърни да организират никакво духовно наставничество, предадени на сух формализъм и на безплодно обредолюбие!

Така западат и демократическите институции в североизточните и в югоизточните страни на Европа - в същите онези страни, където тъй жалостно крее и линее православието.

Духът е, който дава живот. Духът гдето липсва - животът е един мамлив образ на живот, едно бегло видение, една емблема на безсмислие и неразумност.

Нека прочее обърнем гръб на изкуствения, на вънкашния демократизъм.

Нека престанем да отъждествяваме тези две работи - основни демократически наредби и реална народна демократическа организация.

Между тези две работи зее черна яма, когато е въпрос за североизточни и югоизточни европейски страни.



Най-вредоносната омая е омаята от небивалици,



от въображаеми блага, от неосъществими преустройства.

Такава е българската омая.

Такава е, по-вярно, омаята на онези вечно разбунени младежки елементи у нас - елементи, които нито преди петдесет години, нито днес, не смогнаха да разберат тая истина - че единственият, законен, разумен, работоспособен и народоспасителен революционер е Времето!

Основните институции биват отзвук на публичната съвест, но на настояща публична съвест, на публична съвест всячески проявена от народните маси, а не на някаква си бедна публична съвест, крияща се в сантименталните ожидания на идеолозите и в мъглявите надежди на невъзмъжалите трибуни.

Когато основните институции изказват бъдеща публична съвест, те са една химера, защото те представляват като нещо съществуващо това, което всъщност не съществува - те са израз на душа, мисъл и вяра, каквито обществото не може да схване и разбере, на които следователно то не може да оцени потребата, от които следователно то не може да очаква помощ и избава и не може да ги зачита и почита.

Основните институции тряба да се променят лека-полека успоредно с промяната на нравите; нравите са една стълба, по която стълба се качват и въздигат стъпка по стъпало законите: всяко стъпало представлява един период в публичния развой: ето - това е то културен възход.

Тен бележи:

Que les institutions respectent les moeurs - et les moeurs respecteront les institutions; ако институциите зачитат нравите - и нравите ще зачитат институциите.

В България основните институции прогласяват държавата за правова държава. Това е превъзходно. Но ще бъде превъзходно тоже, ако се знаяше добре, че правова държава не е оная, където правата са написани само на бяла хартия - а оная, където правата са били предварително написани в сърцата.

На това българските елевтеромани отговарят:

- Нашите основни институции представляват един далечен идеал; но далечен или не, ние не можем без него.



Колкото думи, толкова и заблуди.



Когато институциите представляват един далечен идеал, те нямат друга стойност освен оная на един символ, на едно философско мнение, на един нов социален experimentum, на непризнато някакво credo.

А всъщност институциите са тогава нещо реално, когато те съответствуват с грубите, но същински потреби на народните маси - когато те отговарят на бруталните, но неотложни и въпиещи интереси на държавата. Институциите на един народ са неговото нравствено-духовно облекло.

А само онова облекло бива добро (искаме прошка за баналността на тая фигура), само онова облекло бива добро, което се прави по мярка.

В заключение, без превъзпитание и морална култура не са достъпни и осъществими никакъв демократизъм, никаква свобода.