|
| Румен Петков |
От началото на 90-те живее и работи в САЩ, където рисува прочутите поредици на Cartoon Network "Джони Браво", "Крава и пиле", "Лабораторията на Декстър", късните серии на "Том и Джери". Преподава в калифорнийския университет по изкуствата CalArts.
-----------
- Какво си спомняте от времената на Чоко и Боко?
- От миналото човек си спомня само хубавото. Започнахме да правим "Чоко и Боко" на шега - те бяха телевизионни филми, които се произвеждаха по поръчка на Българската телевизия в студия "София". Чоко и Боко са измислица на двама прекрасни сценаристи, единият от които вече не е жив - Борис Ангелов, и Йожи Перец. Боко - това е Боката, Борис Ангелов, а по-благородният герой - Чоко, това е Йожи Перец. Те дойдоха при мен и казаха - искаме да направим сериал, нарисувай героите. Заснеха се 11 или 13 серии - тогава всичко беше много мудно, много малко, нямаше машина, която да се завърти. Тогава се появи и списание "Дъга". Аз имам една много голяма вина към вас - към теб - единственото, за което съжалявам, е, че не направихме този филм на супервисоко ниво. С този потенциал, който Чоко и Боко имаха, ако бяха направени по този професионален начин, с който се правят сериите в Холивуд - те щяха да бъдат излъчвани по американската телевизия!
Но тогава имаше традиция да се работи леко безотговорно. В студиото целта беше да се направи по един филм всяка година, който да представя България по така наречените международни фестивали. Целта беше обикновена - хората по света да ни познават, пък и ние да пътуваме, защото тогава не се пътуваше току-тъй. Държавата, от своя страна, искаше да бъде представена - и наистина, името на анимацията ни беше добро, говореше се в един момент даже за "българска школа".
- Анимацията се схваща от много хора като несериозно кино, кино за деца. Така ли е наистина?
- Традиционно е така. Но трябва да определим къде свършва детската възраст. Анимацията е изкуство много синтезирано, то е близко до движението, до музиката. По света се правят и много филми за възрастни - като казвам "филми за възрастни", аз нямам предвид да правя филми за себе си или за баба си, или за баща си; а за хора, които са около 18-20 годишни. В Щатите анимацията се прави от млади хора, на възраст 25-35. Създателят на Джони Браво беше на 23 години, а на Декстър - на 26.
- Били сте нещо като доайен в тяхната компания?
- Не знам дали думата "доайен" е точна. Беше ми малко странно, защото тези млади хора буквално живеят в студиото. Те имат едни прекрасни комфортни стаи, с канапета, с игри, телевизори, всичко. Аз в 5 часа искам да си ида вкъщи, защото съм си свършил работата и да бъда с двете си деца, а те седят до 12 часа, поръчват си пица, завързват любовни връзки... Това беше една от причините да се откажа от интензивна работа в студио. Не ми се седеше с децата да си боцкам стрелички и да играя на компютър.
- Анимацията у нас минаваше ли през художествена комисия?
- Ако ще засягаме тази тема, аз мога само да направя комплимент. Навремето в нашия художествен съвет имаше имена, които биха били чест за всяка една подобна институция по света. Нека спомена само поета Константин Павлов. Ние, аниматорите, имахме много деликатно цензуриране от страна на ТСО "Българска кинематография". Анимацията беше традиционно освободена от цензура, защото тя нямаше широка популярност. Ние си получавахме даже и малко политическа свобода. Последният филм, който направих тук - "Дъгата", например, беше открита критика за тогавашните възгледи на обществото, защото нямаше път наникъде. Но тези художествени съвети защитаваха максималното постигане на високо качество. Не знам как е в България сега, кой решава какво да излиза на екран, но това, което виждам по телевизията в момента, е тотална безсмислица.
- А какви са художествените съвети в САЩ - там си ги има?
- Когато една поредица започне - след като героят е приет, стилът на филма е приет, концепцията - те трябва да се запазят до последната серия. Има един креативен продуцент, който отговаря за всичко. Ти не можеш да нарушиш определени закони - да не правиш реклама на нещо, да не показват примерно дете да пали кибрит, как включва в контакт нещо... Изискванията са заради опасността някой да предизвика след това съдебен процес, щото, видиш ли, детето му подпалило къщата. Съветът не е политически в никакъв случай - в него има адвокати, които следят да няма нарушение на авторските права, да няма нарушение на патентното право, както и за правилата по-горе.Ти си задължен да спазваш - в добрия смисъл - правилата на това шоу, за да си бъде то.
- Със Слав Бакалов имате една "Златна палма", която никога не сте виждали...
- Със Славчо направихме "Женитба", защото Българската кинематография трябваше да изпрати в Япония един филм, който да се направи на компютри. Това става 1983 г., тогава компютрите бяха колкото ей тая стая. Направихме филма на принципа "дясната ръка не знае какво прави лявата". След много конфликти кой ще бъде сценарист, кой ще бъде режисьор, кой - автор на изображението, се разбрахме аз да рисувам видимия живот на героя, а той - какво става в глава му.
По някое време ми се обадиха познати от Кан, казват: "Ти имаш "Златна палма". Честито". Аз ги нахоках и им казах, че се подиграват. Добре, ама се обадиха и други хора, на които вярвам. Питаме на кого е дадена "палмата" - на българска делегация. Къде е "палмата"? Господ знае, ние имаме само документа. Това да уведомят автора предварително, че филмът му е изпратен в Кан да се състезава - нямаше такава практика.
Бог да го прости Доньо Донев, "Женитба" беше направен в неговия художествен колектив. Бяха му дали трета категория - тоест, ниска категория, посредствен филм. Доньо написа докладна, в която казваше, че филмът трябва да получи 1-ва категория, защото е имал голям успех. Получи отговор, в който се казваше, че "политиката на ТСО "Българска кинематография" не съвпада с политиката на канския фестивал". Въпреки това ни дигнаха категорията.
- Нещо българско гледал ли сте тия 20 години?
- Нищо. Къде да гледам? Знам, че има Национален филмов център, който дава пари за филми, че някои правят, но няма къде да ги видя тези филми. Вината не е моя. Единствено преди 3 години млад човек - българин от Лондон - ми изпрати някакви, които бяха много добре направени, в комиксов стил. Аз му отговорих, казах му според мен кои неща са добре, кои не са добре направени - и толкова. Но филмите бяха хубави.
- Канен ли сте друг път по професионални поводи у нас? Или идвате само на почивка.
- Не идвам често, защото, първо, не са толкова много поводите. И второ - далече е, не е като да минеш през Ниш. Сега съм тук, защото съм задължен на Надежда Стайкова - организатор на фестивала "Златен кукер", че даде работа на моите аниматори в студиото си. Склонен съм винаги да зарежа определена част от ангажиментите си, за да мога да помогна с нещо на младата анимация. Покрай фестивала виждам толкова много млади хора - те гледат по друг начин, в очите им има друг поглед. И ми е много драго. Когато ние заминахме 1990 г., по съвсем друг начин стояха нещата. Нямаше публика, нищо нямаше.
- Следите ли новините от България?
- Сутрин ставам много рано и първо пускам CNN, Fox - да видя какво става в държавата и по света. После някъде към половин час преглеждам новините от България. Чета и някои блогове. При вас стават интересни неща - а аз все още съм пристрастен. Крайно време е България да тръгне по добър път, вие и вашите деца да живеете на едно хубаво място. Не че съм някакъв неинформиран оптимист, но забелязвам друго любопитно нещо. Когато чета новините от България, те са много мрачни, много потискащи. Като дойда на място, виждам, че всъщност много малко хора се интересуват от политика. Разговорите ни са за други неща.
- Не сте завършил нито филмово училище, нито дори Художествената академия. Как стана така, че един самоук аниматор от България прави филми, познати по цял свят?
- Причините са две. Аз съм се научил да бъда професионалист тук, в България. Второто - може би все пак някакъв талант. Завършил съм Художествената гимназия, в Киноцентъра попаднах покрай баща ми, който беше учил операторско майсторство в Полша. Случайно започнах да анимирам. Доньо Донев беше моят учител - на ритъм и на мислене. Какво значи самоук? Започваш да правиш кино и ако Господ ти е дал чувство за ритъм, за разказ, за история, за изображение - ти го правиш.
