|
| Явор Гърдев |
------
- Г-н Гърдев, буквално дни след премиерата на новата ви постановка "Ръкомахане в Спокан" в България се случи нещо, което я направи свръхактуална. Или мислите, че е пресилена връзката със събитията в Катуница?
- Напротив. Добрите автори имат нещо като предчувствие при какви условия нещата, които врят, могат да изкипят. Расовият проблем в пиесата е глобален. Авторът Макдона изследва едно същностно противоречие на съвременния свят: между неговия виртуално конструиран добър и миролюбив образ и реалността, където често се таят неовладяеми конфликти. Казанът, в който е имало напрежение под точката на кипене, може рязко да вдигне температура и да кипне. Очевидно противоречията все по-трудно могат да се овладяват с благопожелателни думи, със заклинанията на позитивното говорене. Така и в нашия български случай сме свидетели на изблик на стаено етническо напрежение, за съществуването на което не сме искали да си дадем сметка и което сега поставя на изпитание нашата цивилизованост. От благоприличие сме стояли с широко затворени очи.
- В общата ни негативна настройка към живота у нас какво забравяме?
- Неговите положителни страни. А в някои аспекти България е хубава страна и един от тях е възможността за мирно съвместно съществуване на различни етнически общности. Например Пловдив през голяма част от миналия век е съществувал така: махалите на различните етноси са равнопоставени и в добросъседски отношения. Още - солидарността между общностите не се губи дори в периоди на силна репресия. Навремето възродителният процес бе изкуствено подсигурен чрез облъчване със страхове и стимулиране на параноята. Без да бъде нарочно повдигнат идеологическият градус и да бъде всят страх от загуба на националната идентичност, това зло не би се случило. Отказът на хората пък по време на войната да съдействат на мобилизацията на държавния апарат срещу еврейската част от населението де факто проваля депортирането. Когато в Катуница нещата кипнаха, изведнъж забелязваме, че сме загубили нещо хубаво, което по-рано сме имали. Не бива понятната болка да замъглява съзнанието ни дотам, че да преобръща чувството ни за справедливост в инстинкт за отмъщение, който не различава виновните от невинните. Недопускането на това трябва да е главна грижа на политиците. Който казва, че въпрос номер едно е стандартът ни на живот, май не разбира кой точно е въпрос номер едно. Където политиката опира директно до въпроса за живота и смъртта, там се очертават най-важните политически проблеми. Вижте значимите политически дебати в САЩ. Въпросът за аборта винаги е в центъра, защото касае живота и смъртта. Най-важните политически въпроси всъщност са основните морални, че даже и метафизични въпроси. Да се изправят лице в лице с тях, при това с негарантиран успех и с риск от загуба на народната любов, могат малко политици. За тези въпроси се изисква освен всичко друго и хуманен капацитет.
- Но видяхме как случилото се в пловдивското село събра президента и премиера.
- Именно. Това е сигнал за важността на този проблем. Заработи съзнанието, че през XXI век насред Европа може да се окажем в конфликт, който да ни тласне обратно към социално подивяване, към загуба на усвоени цивилизационни позиции. Политическото развитие е аспект на човешкото, а ние тук май мислим в обратен ред. Най-великото цивилизационно постижение е възможността да не си в перманентна война и вражда с другите. А в случая май няма много алтернативни ходове. Единствената политика, която въобще води нанякъде, е интеграционната. Надявам се, няма трезво мислещи хора, които въобще да допускат идеята за сегрегационна. Проблемът е, че тази интеграционна политика сама по себе си изисква постоянство и усилия, а общата тенденция и настройка у нас е да се полагат минимум такива. Дори и с високо компетентна пасивност нещата няма да се придвижат напред.
- Говорите за интеграция. Но хората са много различни. Ето дори в театъра са различни. Примерно - еднакво ли реагира софийската и пловдивската публика на новия ви спектакъл?
- Вярно. На пловдивската премиера публиката беше по-спонтанна, емоционална и директна, което захранваше актьорите с енергия. Софийската публика беше по-тежка и критична, както по принцип на премиера. Тук актьорите получиха емоционална подкрепа не безусловно, а лека-полека, с усилие.
- По време на премиерата в Народния театър стана и гаф. Доволен ли сте как го отиграха актьорите?
- Да, една дебела тръба за парно, която стоя стабилно 40 репетиции, се счупи точно на премиерата. Това постави актьорите на изпитание, но те запазиха самообладание. Няма от какво да съм недоволен.
А по въпроса за публиката - у нас има най-малко три вида зрители. Едни са те в Южна България, други са в София и съвсем други в Северна България. Напълно различен е манталитетът на родените на юг и на север от Стара планина например. Някой ще каже, че това е недоказуема теза. Така е, но при детайлно наблюдение се забелязва подобна отлика. Почти със 100% сигурност след известно общуване мога да позная кой човек от коя страна на Балкана е отрасъл, дори без да включвам анализ на правоговора. Иначе не вярвам в народопсихологията. Нейните тези ми се струват по-скоро мистификационни.
- Като споменахте народопсихология, смятате ли, че славяните са злонамерени? Напоследък работите в Русия, а за България по друг повод казвате, че няма ненаказано добро.
- В Кан гледах един руски филм - по-точно копродукция - "Щастие мое", опитващ се да осмисли това, за което ме питате. Според мен става дума по-скоро за историята и развитието през вековете на един властови модел, практикуван в източните територии на Европа. Да го наречем грубо "византийски" модел. Независимо доколко се трансформира през модерността, той все пак си остава в основата на политическите взаимоотношения в част от източните зони на континента ни. Тук модерният субект, носителят на ценностите на либералната демокрация все още е в период на зараждане. Кулоарното неконструктивно интригантство, корупционната настройка и двойният стандарт в публичните и частните взаимоотношения предопределят и социалните рефлекси на хората. Доколкото Русия пък винаги е мислела себе си като исторически правоприемник на Византия и пазител на нейния тип държавност и вяра след падането на Константинопол под османско владичество, по някакъв начин това предопределя и сходствата в социалните рефлекси тук и там.
- Ядосва ли ви това?
- Аз лично спокойно приемам, че светът е неизряден. Гледам да вниквам в разликите между културите, без да натрапвам факта, че идвам от една от тях. Да съдиш другите от позицията на собствената си културна камбанария, е високомерно и примитивно отношение към другите, защото така те са априори подценени.
- От което пък какво следва?
- Фаворизиране на собствената реалност като меродавна и законодателстваща в света. Оттук и гневът, че другите не живеят по твоя аршин. При мен например е силна личната тенденция да организирам малкия свят около себе си, но все повече се възпирам. В професията си по-скоро гледам да привлека другите, за да стъпят те в зоната на една особена възмечтана от мен реалност, отколкото силом да ги набутам там. Вторият метод ми се струва напълно неефективен.
- Тогава като режисьор как избирате актьорите?
- По два противоположни начина. Или гледам да избирам актьори, чиято природа е максимално близка до тази на персонажа, или пък на принципа на контраста - да нямат почти никакво очевидно сходство, за да е необходимо пълно превъплъщение.
- След успеха на дебютния ви филм "Дзифт" сега работите по съвместен проект със Захари Карабашлиев. Докъде сте?
- Преди време имах идея за сюжет, свързан с любителските ми занимания с генетика: изследване на ДНК и на генетичното онаследяване. Вече знам собствените си хаплогрупи и си кореспондирам със свои далечни генетични роднини от цял свят, с които имам общи прародители. През юни се срещнах в Ню Йорк със Захари, с когото отдавна сме в кореспонденция, и той сподели една своя идея за сюжет на филм. Свързана е с пренос на съзнание от едно човешко тяло в друго чрез нанотехнологии. Двамата обединихме идеите си и така се зароди проектът "Контра". Държа да уточня, че става дума за научнофантастичен трилър. Една трета от сценария е написана. Дано през януари имаме завършена първа чернова.
- Заминавате пак за Русия. Какво ще поставяте там?
- "Грозният" от Мариус фон Майенбург в Саратов, а към края на зимата ще започна "Канкун" на Жорди Галсеран в Санкт Петербург.
Господи , без малко да излая , че в Саратов ще водиш първата му професионална трупа , а се оказа , че градът е "прихванал" от дълго . Да ме простиш , Маестро ... 
