Димитър Инджов е роден през 1963 г. в Хасково. Учи българска филология в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски", след което се квалифицира като професионален оценител на произведения на изкуството. Днес живее в Пловдив, където е собственик на галерия "Инджов". Започва да колекционира картини още като студент и към днешна дата сбирката му съдържа над 3000 платна, графики и рисунки на български и чужди автори.



- Г-н Инджов, след като повече от 20 години фондовете на държавните галерии не са били попълвани с картини, какво според вас ще влезе в сбирките на новите музеи?

- Факт е, че при колекционерите има повече ценни творби от съвременното ни изкуство, отколкото в депата на националните музеи и галерии. Вина на всички демократични български правителства е, че допуснаха едни от най-значимите художествени произведения на емблематичните фигури в българската скулптура, графика и живопис да попаднат в частни ръце. Огромна част от творбите са в чужбина и няма как да си ги върнем. Що се отнася до тези, които се намират в България, ще се наложи да си подадем ръце със съответните институции. Ще се изненадате колко добронамерени са българските колекционери. И с готовност ще се разделят с голяма част от своите произведения само и само да се опази културата ни. Естествено, не може и дума да става за конфискация или национализация на картини, но при една гъвкава политика националните ценности ще намерят своя дом там, където да са общодостъпни. Никой от нас не би извивал ръцете на държавата със завишени цени. Нещо повече - сигурен съм, че повечето от нас даже не биха продали, а биха подарили творби на един музей, ако той докаже, че защитава националната идентичност; че не става въпрос за това дали този творец ми е приятел или онзи е от нашата партия. Защото, разбирате ли, колекционерите сме духовно гладни хора, обсебени от прекрасното, от вечното. Всичко, което правим, е продиктувано от благородни, а не от користни цели. Често рискуваме личния си хляб, ощетяваме семействата си, за да издирим дадено произведение; понякога то е в окаяно състояние, ние го почистваме, реставрираме, съхраняваме, обичаме го като родно дете, посвещаваме му живота си... И не искаме да го крием по тавани и мазета така, че никой да не го вижда. Напротив. При един либерален закон ще отворим колекциите си така, че творбите да гостуват в музеите месеци, години дори.

- Законът за културното наследство въведе изискването за задължително доказване на произхода на дадено произведение. Вие, колекционерите, успявате ли да отговорите на тази клауза?

- Никой не може да отговори. Не е възможно закон, създаден през 2009 г., на практика да работи със задна дата отпреди десетки години, когато хората са живели по други правила и са се съобразявали с тях. Човекът през 70-те, да речем, е купувал картини, без да иска касова бележка. Отива при художника, харесва си платното, плаща го и си го закача в хола. А сега му искат документ за него. Ако няма такъв, значи е само "държател" на въпросната вещ. Т.е. може само да я притежава, без да я продава. Но (тук е цинизмът!) като "държател" е задължен да я реставрира, съхранява, опазва "с грижите на добър стопанин". Е, ако си беден човек, значи си закононарушител. Поддържането на картини е скъпо удоволствие; изискват се специфични условия - определена температура, влажност, светлина. Какво правим с крехките рисунки на хартия, ако "държателят" им живее в мазе? Ще бъдат унищожени, но не и продадени. Ще ви шокирам, но има хора, които от стрес пред някогашната милиционерщина ликвидират уникални платна. Отива галеристът при възрастен човек и се опитва да купи ценна картина. Пита за документ. "Ама тя ми е останала от дядо ми - разтреперва се старецът. - Сега какво ще стане, като дойде милицията; ще я конфискуват, ще ме арестуват, ще ми наложат непосилна глоба, ще ме пратят в затвора..." И след като колегата си тръгне, сваля рамката от стената и я хвърля в камината. За да е спокоен. Това е истински случай, който ви разказвам.

- Същият закон въведе и задължителна идентификация на произведенията. Вие на кого вярвате повече - на експертите или на собствената си преценка?

- Чакайте малко... Да погледнем този проблем по-отдалеч. Трябва да има специалисти, които да изготвят сертификати за идентичност. Отделно - експерти, които да определят приблизителна цена на дадена вещ. Това са важни неща, съгласен съм. Но... опираме до специалистите. Колко такива имаме в нашата страна? Достатъчно добре ли са подготвени? Това, че някой е завършил изкуствознание, въобще не го прави експерт. Знаете ли, че "Сотби", "Кристи", "Филипс", "Доротеум" и много други световни аукционни къщи дори не изискват специално образование - те имат оценители, които предават знанията си от дядо на внук. Защото, казват, нас не ни интересува някой книжен плъх, а човек, който на практика да познае кое произведение е истинско. Този човек не може да бъде експерт по всичко. Има специалисти по определени периоди, по дадени автори, по определени периоди от дадени автори. Да твърдиш, че си спец по всичко, е лудост, само в България има такива "гении". В нашето изкуство има десетки хиляди художници, стотици стилове и особености, не може един човек да претендира да познава всички. Така рискува да узакони изключително много ментета и това се случва. Ако познаваш само от книгите даден автор, то би отхвърлил негово автентично произведение, което е по-особено, по-експериментаторско и същевременно би обявил за негова творба дело на друг автор, който го е имитирал. Та нали художниците се влияят един от друг, заимстват сюжети, стилове, техники... И така този закон, който имаше за цел да узакони оригиналите и да извади на бял свят фалшификатите, практически прави обратното - узаконява ментетата. Да, ние ликвидираме културата, защото идентифицираме ментета. А иначе на въпроса ви отговарям еднозначно - на себе си вярвам повече, отколкото на експертите (с изключение на 5-6 души, които познавам лично).

- Вярно ли е, че българските автори не се котират в чужбина?

- Лъжа е. Казва ви го човек, който е във връзка с поне 20 от най-престижните аукционни къщи в света, с част от големите европейски галеристи сме лични приятели. И съм коментирал тези неща многократно с тях. Така че давам напълно обективно становище - българите имаме изключително талантливи художници. Само че пак има нещо сбъркано. Насади се едно разграничаване между творците до 1950-1960 година и по-късните автори. "Новите" художници в желанието си да продават своите работи започнаха да говорят, че по-старото българско изкуство е до Драгоман, че е демоде, че изцяло подражава на западноевропейското. Може ли да кажем, че Иван Милев е плагиатор? Та за неговите работи би дал мило и драго всеки световен музей на сецесиона! Да, повлиян е от Густав Климт, но всъщност дообогатява стилистиката на символизма. А какво да кажем за творчеството на Владимир Димитров-Майстора, за Златю Бояджиев или Цанко Лавренов? За някои това били "къщички"! Абе, хора... А за Бенчо Обрешков, който през 1937-а печели Гран при; преди него през 1930 г. Георги Бакърджиев също печели Гран при; а за Никола Танев какво да кажем, когато самият Моне признава, че няма на какво да го научи, и го кани да рисуват заедно; или Димо Сотиров, който още през 20-те години получава златен медал в Париж; а за Илия Бешков - един световен гений от ранга на Домие... Същевременно, много събирачи на картини започнаха да говорят: съвременното изкуство не ме интересува, тези художници още са живи. Представяте ли си каква простотия? Като във вицовете за мутрите, дето още утре могат да направят всеки художник "класик". Аз съм виждал с очите си респекта към Светлин Русев на Есенния салон в Париж. Виждал съм и как се приемат творбите на Ванко Урумов, Милко Божков, Казаков, Генко Генков, Георги Божилов-Слона, Теофан Сокеров, Вихрони Попнеделев, Иван Кирков, Чапа, Павел Койчев... Много са, много са, изключително много. Но ние сме уникален народ. Готови сме всичко това да го отречем. А именно в умението да се радваш на успехите на другите се състои величието на духа.