Както няколко пъти споменах, българският народ напоследък е трайна илюзия, остатък от миналото; в действителност имаме различни български народи и те днес се виждат навсякъде из Родината. Това донякъде се и чува, вслушаме ли се в езика без маниите на високата литературна норма и генеративната граматика, с която се беше прославил Чомски, преди да стане известен като политически мислител. Споменатата илюзия за един народ в голяма степен се крепи на друга, на илюзията за единния език, чиито общи структури избиват в задължителен за всички идеален изказ, в който са недопустими дори акцентите. Средството за налагането му е единната образователна система - една постоянна грижа на държавата, преследваща разноезичието от диктовките през преразказите до тълкуванията на литературните образи, обречени да бъдат символи на "типове дискурси" и "екзистенциални екземплификатори", както се изразяват напоследък теоретиците на душеведството.

Подобно душеведство е своеобразно душевъдство. И както хуманната и ветеринарната медицина се сближават в развитите общества, така и в представите за идеална държава опорна точка е сближаването на диалектите до оная точка на безразличие, където те се претопяват във възвисената литературна норма при изразяването на народната душа и нейните болести.

За това приближаване и изчезване се грижеха трите предишни български държави, Княжеството, Царството и особено Народната република. Последната успя покрай ликвидирането на неграмотността почти да ликвидира диалектното многообразие, като го изтласка от публичността и го остави само в областите на частната, домашна употреба. За това несъмнено допринесе измирането на първите следосвобожденски поколения, чийто предимно селски произход допринасяше за диалектното многообразие.



Скопяващият култ към единство, творчество и красота в езика,



чийто тоталитарен характер бе доста по-невидим от политическата организация, доведе манията за чистота и литературна норма до неподозирани изяви, вкл. и някак опозиционни. Един от белезите на тая опозиционност и почти героично дисидентство бяха хихиканията за диалекта и акцента на партийните шефове. Затова и диалектите лицемерно се допускаха предимно в хумористични жанрове. Горе-долу така, както уж е много смешно, макар да е тъжно, когато Манго и Айше говорят български в тъпите скечове по телевизията - естествено, парцаливи на фона на лъснати конферансиета с правилна, но куха дикция. Разбира се, имаше очеркисти и белетристи, които съзнателно пускаха по някоя и друга "простолюдна" дума в творенията си, та да звучи някак по народному; някои дори се прочуха със "селска" проза. Но като цяло художественотворческата интелигенция презрително се подсмихваше, когато не толкова на диалект, колкото с акцент Живков и обкръжението му мекаха, микаха или мокаха по формите "идеме, идими, одимо". Литературният език бе сякаш израз на жилавата буржоазност и куртоазната образованост, към които се стремяха във възпитанието на децата си дори "селяндурите" от партийните бюра по места и в центъра.



Четвъртата държава, сегашната, има двойствено отношение



към тая традиция. В това много помогнаха свободните медии, чиито езикови конструкции провъзгласиха за език на хората този, който самите медии говорят със същата убедителност, с каквато залъгват, че съобщават новините такива, каквито са. Спел-чекингът замени коректорите, а за редакторите остана предимно цензорската функция, следваща идеите и рекламните обвързаности на собствениците. Това се съчета с видимо нови обстоятелства. Русизмите, изпъстрящи говора на някогашните партийни босове, се замениха с бързо нахлуващия покрай новите технологии и идеологии Microsoft English, несъмнен израз на прогрес и съвременност. От високите държавни и партийни капии не просто продължиха да прокапват диалектни особености, а взеха да се леят потоци на гангстерски жаргон и да се разпридат езиковите дантели на брюкселската бюрокрация. Всичко това изглежда съвсем естествено и свободно, както е естествено и свободно да си "говориме", "пишеме" и "четеме", както говорят, пишат и четат представителите на вече свободната държава. От друга страна, именно тая държава напълно съзнателно успя да реституира правото на образованост само за заможните съсловия, като заряза грижата за общо образование дотам, че е напълно нормално дипломирани гимназисти да не говорят, пишат и четат добре български. Наред с това тя изтръгна от образователната система класически текстове на основанието, че съдържат неразбираеми за сегашния читател диалектни изрази и думи. Гузната й съвест не позволява да признае, че подобни текстове показват именно нейната несъвременност. Защото дори и части от тези текстове да са отчасти неразбираеми, напълно разбираемо е посланието им, разкриващо една манталитетна непомръдналост и на държавата, и на народите.

Затова е полезно те да се припомнят. За свидетелство може да послужи следващият разказ, писан преди 112 години. Дори и на забравен диалект, той разкрива незабравимо и до днес мисловно убеждение. В деня за размисъл е добре да не забравяме и за това покрай разказа на Михалаки Георгиев - митнически инспектор, организатор на първата държавна лотария, автор на учебници по ботаника, земеделски деец, сатирик и мн. др. Пълната с диалектизми история съвсем точно описва не само представите за народен човек, но и идеалите на управленските кадри, извиращи из дълбоките пазви на българските народи. И най-накрая е повече от необходимо да се отбележи, че ако Бай Ганьо прави избори, причина за този им вид са както мераците на чичо Денчо, така и заръките на стрина Въла.