|
| В течение на по-малко от месец писателят Галин Никифоров спечели две големи български литературни награди - наградата на фонд "13 века България" за романа "Лятото на неудачниците" и наградата "Елиас Канети" за "Къщата на клоуните". Той има издадени пет романа за последните шест години, доскоро работеше като инженер в хлебопроизводството. Роден е през 1968 г. и живее в Добрич. |
-Романите ми са различни, писани са с различен подход, затова ми е много трудно да отговоря. "Фотографът: Obscura Reperta" беше най-труден в техническо отношение и най-зрелищен, отне ми най-много време и сили и чрез него научих доста неща за занаята, "Лятото на неудачниците" пък ме караше през цялото време да се смея, докато го пиша, а "Къщата на клоуните" бе най-зрелият и макар че го писах със сълзи на очи, много го обичам, привързан съм към него по един особен и болезнен начин. Така че наистина не мога да отговоря еднозначно.
- Слоят в България, който чете книги, е тънък, поне така твърдят изследванията. А слоят, който чете книги от български автори, е направо прозирен като цигарена хартийка...Какво ви кара да продължавате?
- Обичам да пиша и ще го правя, докато ми харесва - писането запълва една празнина в мен, която явно не може да бъде запълнена с нищо друго. От друга страна, мисля, че въпреки негативните статистики, напоследък се забелязва повишен интерес към българската проза, особено към романите. Това, че "18% сиво" на Захари Карабашлиев и "Мисия Лондон" на Алек Попов направиха повече от 10 000 тираж, а още пет-шест други - по около 2000-3000, мисля, че е показателно. Когато има добра художествена литература, лесно ще се намерят читатели. Трябва повече вяра и повече обич към писането. Нещата полека-лека си идват на мястото.
- Разбрах, че работите във фирма за производство на хляб...Разкажете.
-18 години работих като инженер-технолог в мелничното производство - до края на юли тази година, и въпреки че бе добре платена, работата никога не е била особено важна за мен. Всеки човек, работил в производство, знае за какво става дума - понякога се чувстваш като капитан на пиратски кораб, където трябва да държиш всички главорези под око. И знаеш, че ако направиш само една грешка, на следващата сутрин ще се намериш обесен на главната мачта. А когато успееш да върнеш кораба в пристанището и всичко да е минало без проблеми, тогава може да дойде адмиралът и да те разжалва пред всички, само защото е препил с ром или сутринта е станал с дървения си крак нагоре...
- Доста образно, всъщност зрелищен образ за труда на наемника...
- Шегата настрана, но там се сблъскваш с много проблеми и с много различни хора и това те променя, прави те по-търпелив, по-силен и по-издръжлив. Не че ти харесва... Но това бе начинът да си вадя хляба, истинската ми страст винаги е била писането. Пишех през почивните дни и сутрин от 5 до 7, но преди около година, когато започнах шестия си роман, който изискваше много повече усилия и концентрация, отговорностите ми във фирмата нараснаха значително. Затова в един момент нито работата ми вървеше, нито писането - трябваше да избера или едното, или другото. Беше труден избор, но накрая реших да напусна и да се занимавам само с писане. Докогато мога...
- Повечето писатели в България, пък и не само писатели, се теглят към София...Или към чужбина. Вие защо си стоите в Добрич?
-Къде е роден писателят или къде пише е само географска подробност. За да пишеш, ти трябва един компютър, една стая и малко спокойствие. И това къде ще е тази стая, няма никакво значение. Аз винаги съм предпочитал тихите места, където можеш да си чуеш мислите и да се съсредоточиш. Добрич е тих и подреден град, близо до морето и това напълно ме устройва. Освен това мисля, че е грешно да мислиш, че ако познаваш повече писатели и критици или живееш в по-голям град, ако даваш повече интервюта и се появяваш по-често в медиите, ще бъдеш по-добър писател. За съжаление, в литературата значение има само писането - ние не сме като певците, чиито гласови възможности могат да бъдат коригирани електронно. Писателят няма къде да се скрие освен зад собственото си писане.
- В някои от книгите си имате ретроспективен подход. Какво цените от живота, който си отиде с предишното общество? Имаше ли нещо ценно?
-За мен онзи свят беше спокойно, тихо и слънчево място. Много рядко съм се сблъсквал с проблемите на онова общество, което всички обвиняват за всичко, затова не мога да му бъда съдник. Моето детство си е мое детство и то бе най-прекрасният период от живота ми. Нямахме телефон, нямахме телевизор, нямахме компютри и интернет, имахме само една раздрънкана жигула, но аз бях щастлив и летата ми бяха като във "Вино от глухарчета" на Рей Бредбъри. Затова никога няма да забравя онова време и онези лета - ние всички сме всъщност доживотни пленници на детството си, то определя целия ни живот след това...
- Имате ли кумири в писането? Български, чужди?
- С годините човек променя вкусовете си - преди харесвах по-атрактивните писатели, но сега харесвам по-задълбочените и тези, които са искрени. Буковски, Чандлър, Джон Ървинг, Уилям Уортън и Джак Керуак са част от тези, които винаги съм обичал и винаги ще чета. През последните години прибавих към тях Кормак Маккарти, Маргарет Мацантини и Чък Поланюк. "По пътя" на Керуак е книгата, която съм препрочитал около двайсетина пъти; тя е моята сбъдната човешка мечта какъв трябва да бъде животът. "Книга на илюзиите" на Пол Остър пък смятам за едно от най-съвършените литературни произведения през последните двайсетина години, а четирилогията на Ъпдайк за Заека - за най-доброто постижение в интелектуален аспект. От българските класици харесвам документалните работи на Богомил Райнов, романите на Павел Вежинов и на Димитър Паунов, а от съвременните автори харесвам прекалено много хора, и то по различни причини, за да мога да ги изброя.
- Литературата като цяло не стана ли нещо не много важно, нещо, което "не показват и телевизиите", щото нали те са мерило на важностите. Защо е така? Писателите ли бъркат някъде, или визията стана диктатор на вниманието ни?
- Литературата е важна за тези, които я обичат. Тя е изкуство като останалите, макар и не толкова атрактивно, колкото театъра, киното и музиката. Това предполага и по-малък интерес към нея, но аз не мисля, че е проблем - в страната около 100 000 души четат и се интересуват от книги, а около 40 000 поне от време на време си и купуват. Освен това не мисля, че телевизиите са напълно индиферентни към литературата - има няколко предавания, които показват книги и канят писатели. Сутрешните блокове на телевизиите също не са напълно безучастни към това какво се пише в България, особено през последните пет-шест години. За съжаление, на литературата й трябваше повече време, за да се отърси от шаблоните и да стане четивна и модерна. Още сме в началото на този процес, но промените се виждат.
- Промените, те не ни ли лишиха от нещо също? Примерно от съдържанието в думи като любов, свобода, морал... Не ви ли изглеждат малко като музейни експонати, леко неудобни са за всекидневна употреба, освен ако някой не мисли как да ни бръкне в джоба, докато ни омайва с тях?
- Не са музейни експонати... Но го казвам повече като писател, отколкото като "социално животно". Винаги ще има хора, които да умират от любов или да търсят свободата. Просто литературата е мястото, където тези "категории" живеят най-добре - и на мен това ми стига. Въпреки че понякога се чувствам като Форест Гъмп.
- Казвате Форест Гъмп... Имате ли други страсти освен писането? Някое увлечение - да сте богат, или политиката? Или пък някоя обикновена страст, примерно жените? Или пък тайна страст - хазарт, колекционерство, много алкохол вечер пред телевизора?
- Консервативен човек съм - когато харесвам нещо или някого, то е завинаги. Много трудно променям навиците си, както и отношението си към повечето неща. Нося винаги удобни обувки и съчетавам лошо дрехите си, особено когато жена ми ме изпусне от поглед. Обичам киното във всичките му форми и съм в състояние по цял ден да гледам филми. Почти винаги стигам до крайности - когато обичам нещо, нямам мярка. Като студент хвърлях всичките си пари за футболни залози и когато веднъж трябваше да стоя гладен цели два дни, разбрах, че съм прекалил, и спрях. Същото беше и с цигарите - не пушех с месеци, после за четири часа издимявах по една кутия. Но вече не е така. Към жените също имам крайно отношение - обичал съм само три, като с третата живея вече двайсет години. Мисля, че жените са по-добрата половина от човечеството - много по-търпеливи, много по-градивни и много по-грижовни са от нас, мъжете. Освен това, както казва Амос Оз - "жените никога не губят вкуса към живота и имат способността да се влюбват дори и на 80 години!..."
|
| Ноември 2002 г. Празник на Сухопътни войски на връх Гургулят |
Фуражката на баща ми беше със зелена околожка . Утре е Войнишка задушница . Светла памет на предците ... 
! 
